— Буден съм, по дяволите! Я ме остави на мира!
„Седни.“
— Разкарай се!
„Аз и без това съм далеч от тебе — поне на осем хиляди километра.“
Индианеца се надигна замаяно и седна.
— К’во ми приказваш?
„Джими, отвори си очите.“
— Не ща. Цепи ме главата.
„Ще ти мине.“
— Ами, ще чакам значи.
„Добре, Джими, а сега си отвори очите.“
Двете пера понадигна клепачи и потрепери, когато светлината го блъсна в зениците — и в истинската, и в изкуствената.
— Много е светло… — оплака се той.
„Само защото зениците ти се свиха. Ще свикнеш след минута-две.“
— Мина ли операцията?
„Да. Как се чувстваш в момента?“
— Като че съм се друсал цяла седмица. Всичко ме боли, а пък главата…
„Доста поработихме в тази твоя глава. Сега огледай стаята.“
Индианеца се подчини и разбра, че се намира в голяма болнична стая. Сестра с бяла униформа седеше в ъгъла и не отместваше от него напрегнатия си поглед. Заради болките и смъденето в лявата си ръка Двете пера бе очаквал да види до себе си жиците и машинариите на поддържаща система, но явно вече я бяха махнали. На врата и гръдния му кош бяха залепени много сензори, но само го правеха тромав, без да му причиняват още мъки.
„Чудесно — изрече одобрително Тридесет и две. — Сега вдигни едната си длан на десетина сантиметра пред лявото око.“
— Коя?
„Която си избереш.“
Индианеца вдигна ръка.
„Оптиката се наглася на фокус почти мигновено. Сега се обърни наляво и погледни към прозореца.“
— Да не съм ти някаква кукла…
„Просто направи каквото искам от тебе. Трябва да проверя как се адаптира зрението ти към внезапната промяна от затъмнена стая към слънчева светлина.“
— А после?
„Не те разбирам.“
— Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си, като скачам през обръчи по твоя заповед.
„Джими, трябва непременно да проверим как работи новото ти око.“
Двете пера въздъхна и обърна глава към прозореца.
„Великолепно!“
— А сега какво искаш? — наежено попита Индианеца.
„Нищо. Поне на пръв поглед всичко е нормално. Предполагам, че ме чуваш добре?“
— Щеше ми се да не те чувах.
„Де да можеха хирурзите да ти оправят и характера“, каза неприветливо Тридесет и две.
— Хич не ми харесва да имам глас и в тиквата си.
„Не само това имаш в главата си. Не забравяй другата дреболия и всичко ще бъде наред.“
Индианеца предпочете да не говори и другият продължи:
„Сега имаме да обсъдим по-важни неща. Помоли сестрата да излезе.“
Двете пера погледна сестрата.
— Иска да се махнеш.
— Един момент.
Тя застана до него и провери внимателно показанията на уредите. Кимна доволно и излезе, без да каже нищо повече.
— Добре си я дресирал — отбеляза Индианеца.
„Тя беше в стаята за всеки случай — ако новите ти присадки откажат да работят нормално. Можеш да се стреснеш, ако се събудиш без едно око, а няма кой да те успокои.“
— Стряскам се и като те чувам.
„С това ще трябва да се примириш… Виждаш ли нощното шкафче вляво от леглото?“
— Да.
„Отвори горното чекмедже и вземи оставения вътре плик.“
Двете пера изпълни нареждането.
„Сега го отвори.“
— Готово. Отворих го.
„Да прегледаме внимателно съдържанието му. На холограмата е Пенелопа Бейли, на шестгодишна възраст.“
Индианеца се взираше в кльощавото русо момиченце със светлосини очи. Стори му се изтощена и потисната, бузките й бяха прекалено бледи.
„На следващата холограма е нашата представа как тя изглежда сега, освен в случай на болезнено отслабване или напълняване. Разбира се, няма как да се досетим за сегашния цвят на косата й и за прическата.“
— Само сте губили времето на художника — подхвърли Двете пера. — Ако тя е толкова важна, колко си мислите, ще трябва доста плът да прегазя, докато стигна до нея. Ще я позная и още как!
„Може би си прав, а може и да грешиш. Дори първобитните племена понякога излагат на опасност нищо не значещ двойник, за да опазят владетеля. Този предполагаем портрет може да ти помогне, ако попаднеш на жена с кафяви очи или друга форма на скулите.“
— Ох, по дяволите, тогава защо ми набутахте камера в главата? Или ми имате доверие, че ще я открия, или нямате!
„Според мен просто имаш реален шанс да стигнеш до нея. Но не стопроцентов. Не съм длъжен да вярвам, че притежаваш уменията и интелекта, необходими, за да я ликвидираш без моя помощ… или дори ако ти помагам. Изяснихме ли си това?“
— Да. Премного благодаря за доверието.
„Джими, време е да бъдем напълно откровени един с друг. Ти прие тази задача само защото беше единственият начин да се измъкнеш от затвора, преди да пукнеш там. Не се съмнявам, че си твърдо решен да се отметнеш от уговорката ни при първа възможност. Аз пък те избрах, защото вече загубих твърде много превъзходни агенти. Ти си по-ловък от тях в измамите и убийствата, а и няма да жаля за тебе. Сега наясно ли сме?“
— Аз поне те разбрах — кисело промърмори Индианеца.
„Тогава да се върнем към работата си. Следващи поред в плика са твоите документи. Обмислихме възможността да променим ретината на очите ти и пръстовите ти отпечатъци, но остава затруднението с особеностите на твоя глас, а ако открият хирургическите промени, ще бъдеш обречен със стъпването си на планетата. Следователно си оставаш Джими Двете пера, но променихме сведенията за тебе във всяка съществуваща база данни, включително в главната компютърна система на Делурос VIII. Сега си офицер от космическия флот, официално назначен в нашето посолство на Алфа Крепело III.“
— Задръж малко! — прекъсна го Индианеца. — Доста хора и от правата, и от кривата страна на закона знаят името ми. Познават ме и по лице. Какво ще правите с тях?
„Оттук ще отлетиш право към планетата. Персоналът на посолството е уведомен, че изпълняваш извънредна поверителна мисия, и имат заповед да не те разпитват за нищо, дори да не обсъждат помежду си присъствието ти.“
— Пак може да се натъкна на ловец на глави или търговец на дрога.
„Няма такава възможност, Джими. Ти не си се мяркал сред хора две години. Ловците на глави рядко
