изкарват по толкова в занаята. И все пак… това е още една от причините за операцията. Забележиш ли някого от познатите си, незабавно ще го отстраним от Хадес.“
— Какъв Хадес?
„Това е неофициалното име на Алфа Крепело III.“
— Май ще ми хареса там.
„Сериозно се съмнявам. Да продължим нататък — виждаш пред себе си карта на Хадес. Ще се убедиш, че за размерите си планетата е сравнително рядко населена. Има деветнадесет големи градски области. Най-голяма от тях е метрополията Куичанча, макар че едва ли произнасям името правилно. След това имаш градска карта на Куичанча. Местоположението на нашето посолство е отбелязано.“
— А Оракула там ли живее?
„Предполагаме, но няма как да проверим. Следващите три информационни пакета съдържат всичко, което ни е известно за Порт Маракеш, Порт Самарканд и Порт Маракайбо, трите населени с хора спътника на Хадес.“
— За какво са ми, щом ще кацна направо на планетата?
„Имаме сигурни убежища и на трите спътника. Да приемем вероятността, че изпълниш задачата си успешно. Може би ще имаш нужда от укритие, ако няма как да се върнеш в посолството.“
Индианеца старателно накъса трите пакета.
„Що за глупости правиш?“, сърдито попита Тридесет и две.
— Стига с тия игрички.
„Пак не те разбирам.“
— Ако толкова ме бива, че пречукам Оракула, ще стана адски опасен за вас и не бихте ме оставили жив. Ония „сигурни“ убежища ще гъмжат от хора, чакащи да ме пръснат на мръвки.
„Джими, ако пожелая да се отърва от тебе, само трябва да взривя устройството в главата ти. — Тридесет и две въздъхна. — Ще поръчам да ти приготвят други копия… Остана само едно нещо. Да продължавам ли?“
— Да.
„Тогава огледай добре холограмата.“
Индианеца се загледа във високия, не особено красив мъж с кестенява коса и бледи сини очи. Май беше на около тридесет и пет години.
— Кой е тоя?
„Джошуа Джеремая Чандлър.“
— Името трябва ли да ми подскаже нещо?
„Може да си го чувал като Свирача.“
Двете пера поклати глава.
— Изобщо не го познавам. Той какво общо има с Оракула?
„Той ще отвлича вниманието й. — Тридесет и две помълча. — Изключителен професионалист, може би най-добрият по Вътрешната граница. Липсва му едно от предимствата ти. Предчувствах, че може да дойде заповед за ликвидирането на Бейли, затова не го снабдихме с картите… Но това едва ли ще възпре човек с неговите способности. Засега е в Порт Маракеш, но ако някой може да се добере жив и здрав до Хадес, той ще го направи. И ако това се случи…“
— Искаш да работя с него ли?
„Не.“
Индианеца сви вежди.
— Тогава, мътните те взели, защо да зяпам тая холограма?
„Надяваме се да отклони вниманието на Оракула от тебе. В края на краищата той действа под прикритие и ако може да се вярва на постъпващата информация, вече е убил един от нейните агенти в Порт Маракеш. Вероятно тя го следи. Но вече ти споменах, че задачата му е различна от твоята.“
— Ако Оракула струва поне колкото половината от вашите измишльотини, той няма да я изкара от дупката й — убедено заяви Двете пера.
„Съзнавам, че идеята да я отвлечем изглежда смешна — призна Тридесет и две. — Но същото се отнася и за убийството й. Ако тя изобщо има някакви слабости, все пак остават и двете възможности.“
— Е, какво се опитваш да ми кажеш?
„Много е просто, Джими. Договорихме се с този човек съвсем честно и никак не ми се иска да го пожертвам… Но ако в някой момент ти се стори, че той наистина ще стигне до Оракула преди тебе, ще се наложи да го убиеш.“
11
Индианеца заседна за пет часа в митницата на Хадес — властите отказаха да се съобразят с дипломатическия му имунитет. Сините дяволи го разпитваха неуморно — достатъчно дълго, за да проверят пръстовите му отпечатъци и ретинаграмата в своите компютри, при съюзниците си и дори в базите данни на своите врагове, до които имаха достъп. Но през целия разпит Тридесет и две му подсказваше навреме правилните отговори.
Най-сетне го пуснаха и той се озова пред шофьора, изпратен от посолството да го посрещне.
— Лейтенант Две пера?
— Аз съм — изсумтя Индианеца, без да помръдне ръка, за да отвърне на военния му поздрав.
— Дойдох да ви откарам в посолството.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. А къде ми е багажът?
— Още го преглеждат, господине. Друг човек от персонала ще го прибере, щом ни съобщят, че всичко е наред.
— Те какво си мислят, че е тъпкан с контрабанда ли?
— Едва ли. Така ни карат да не забравяме, че са независими от Демокрацията. — Шофьорът се запъна. — Забравих да ви се представя. Аз съм Даниел Брусар и съм на ваше разположение по време на престоя ви тук.
— А аз съм Джими Двете пера.
— Ако ми позволите да отбележа, господине, името ви не е от често срещаните.
— Защото съм от чероките.
— Това планета ли е?
— Не съвсем — промърмори Индианеца. — Хайде да се махаме оттук, а ако искаш да си разказваме историйки, може да стане и по пътя.
— Последвайте ме, господине.
— Един момент, синко — спря го Двете пера.
— Да?
— Казвам се Джими. Така ми викат хората и на това име отговарям. Като чуя „господине“, все се озъртам да видя кой ми стои зад гърба… Ако ти писне да ми казваш Джими, можеш да ми викаш Индианецо. Все ми е едно.
— Да, господине.
— Хлапето е страшно схватливо — измънка Двете пера под носа си.
„Джими, той ще ти помага. Не е нужно да го обиждаш.“
— Но май не чува какво му приказвам.
— Извинете, не ви разбрах, господине… тоест Джими — каза Брусар.
— Говоря си сам — обясни Индианеца. — Напоследък честичко ми се случва. Не ми обръщай внимание.
— Както желаете, господине… Извинете ме, Джими.
— Добре. Да вървим.
Минаха през малката сграда на космодрума и излязоха в горещия въздух на Хадес. Отпред бе паркирана наземна кола.
— Би трябвало да седнете отзад — побърза да се намеси Брусар, когато Двете пера понечи да отвори предната врата.
