секундата ще се досетят, че съм намислил да взема главата на Оракула.
— Но какво общо имат семената?
— Ако избия повечето обитатели на сградата и оставя две-три сдъвкани семена, посолството може да разтръби, че съм побъркан, който е прекалил с дозата. Нека даже предложат награда за залавянето ми, като посочат фалшива самоличност. Може да спечеля малко време така… Значи трябва да свърша работата през нощта и да отидем дотам пеша. Малко е нелепо служебна кола да откара маниак до местопрестъплението. Но все пак ще имам нужда от помощта ти. Нито чета, нито говоря езика им, а трябва непременно да се занимая първо с моя Син дявол, преди да изтребя останалите. Не искам да ми избяга, като чуе врявата.
Брусар се опита да осмисли чутото.
— Няма да стане, господине. Никой няма да одобри участието на посолството в подобно злодеяние. Говорите за убийството на десетки невинни само за да заблудите Оракула.
Индианеца вдигна рамене.
— Че това са някакви си противни твари.
— Посланикът веднага би ви изтъкнал, че на тази планета ние сме противните твари.
— Спести ми глупостите му. Демокрацията е във война с Оракула, а във всяка война се случва да пострадат и цивилни.
— Не знам нищо за Оракула — призна си Брусар, — обаче ми е известно, че Демокрацията не е в състояние на война с Хадес, но вашата постъпка може да я предизвика… Познавам и бюрократичната машина. Ще искат да съгласуват чак с Делурос VIII и дори съобщенията да не бъдат засечени, вашият Син дявол може да умре от старост, преди да решат нещо.
— Е, край на моята хитрост — примири се Двете пера. — Няма да успея, без да забъркам и посолството. И сам ще намеря семена, вероятно ще открия и Синия дявол, няма проблем да изтребя и други с него, за да объркам Оракула. Но ако тези тук не подкрепят измислицата, накрая всички ще ме подгонят, а нямам къде да се скрия. — Той въздъхна тежко. — Като гледам, минаваме към втория план.
— Ще убиете само един, така ли? — пожела да се увери Брусар.
— Ъхъ. — Индианеца се намръщи. — Но никак не ми се иска да очистя и него. Умре ли, Оракула веднага ще надуши какво й готвя. — Пак започна да умува. — А ако оня не се разприказва, губя си единствената нишка към жената. — Изглеждаше неуверен в себе си. — Само да не си приличаха толкова…
— Господине, ако можете да го проследите, ще предпочетете ли този вариант?
— И още как! — Двете пера се вторачи в Брусар. — Защо? Какво ти хрумна?
— Май има изход.
— Сериозно? Значи току-що страхотно ми облекчи живота.
— Не ми се вярва, господине — мрачно каза младежът.
16
Порт Маракеш, Порт Самарканд и Порт Маракайбо светеха високо в нощното небе, когато Индианеца излезе от тъмната кола, на около осемстотин метра от целта.
— Повече не мога да доближа, без да привлека вниманието — пак се оправда Брусар. — Ще ви чакам тук.
Двете пера кимна разсеяно, стараеше се да не загуби чувството си за ориентация. Тези нелепо разширяващи се и стесняващи се, сякаш гърчещи се улици изобщо не изглеждаха като на картата и той вече се бореше с объркването.
Имаше малко фенерче с литиева батерия в джоба на туниката си. Поблазни се от идеята да го извади и пак да погледне картата, но в този час никой нямаш да се зарадва на обикалящи наоколо хора с карти. Не биваше да издава присъствието си.
Би предпочел да се добере до целта по тесни задни улички, но тук просто нямаше такива. Обмисли възможността да се промъкне през канализацията, но компютърът не разполагаше с карта на подземните тунели, а Индианеца нямаше никакво желание да се лута без посока. Вървеше край стените на чудатите сгради, бавно и тихо в невероятно горещата нощ. Във въздуха едва се усещаха следи от влага, но жегата, усилието и напрежението вече изтръгваха пот от всяка пора на тялото му. По кожата му се стичаха капки, преди да е изминал и сто метра.
Доближи много остър ъгъл и изведнъж чу гласове — говореха извънземни. Озърна се към колата, но тя не се виждаше в сенките.
Гласовете звучаха все по-силно и той прецени, че местните твари са само на трийсетина метра пред него. Реши да се шмугне във входа на най-близкото здание, докато преминат, но откри, че вход липсваше. Върна се, намери тясна пролука между две постройки, клекна и зачака.
Петима Сини дяволи излязоха иззад ъгъла. Гласът на единия беше извънредно пронизителен, но Индианеца не можеше да ги различи по нищо друго. Четирима от тях носеха триъгълниците, които Двете пера забеляза още първия ден. Техните дълги свободни роби като че бяха изработени от метални нишки.
Минаха по улицата покрай скривалището му и двама от тях се впуснаха в нещо подобно на спор. Цялата група спря веднага. Гласовете звучаха по-гръмко, в позите им личеше агресивност, жестовете ставаха по- невъздържани.
Индианеца усещаше как мускулите на бедрата и прасците му започнаха да се схващат. Позата му беше ужасно неудобна и се потеше обилно, но не смееше да помръдне, докато извънземните не се махнат. Достатъчно лошо би било да го открият в този квартал, но ако го намерят да се спотайва, ще стане страшно.
Накрая не издържа, наведе се предпазливо напред и зае позата на бегач преди старта, изпъна краката си поред. След това още по-внимателно застана на колене.
Извънземните още се пререкаваха помежду си, но след малко един направи неразбираем жест и двама се отдалечиха в мрака. Останалите поприказваха още минута и продължиха накъдето бяха тръгнали.
Двете пера остана в скривалището още поне три минути, за да се увери, че никой няма да се върне неочаквано. Изправи се, подаде глава от нишата, огледа навсякъде и побърза да завие зад ъгъла.
Както бе показано и на картата, улицата почти се връщаше назад и се стесняваше до проход, не по- широк от три метра. Индианеца се чувстваше доста притеснен, защото улицата ставаше все по-тясна. След петдесетина метра му се наложи да се промушва, долепил гръб до стената.
Със следващата крачка излезе измежду почти събралите се сгради и попадна на толкова широк булевард, че отначало помисли дали не е объркал пътя и е излязъл на някой от площадите.
Нямаше осветление, а и с трите спътника в небето не беше необходимо. Без да се затрудни особено, можеше да чете на тази светлина. Премери на око, че ще трябва да извърви около триста метра на открито — нямаше паркирани коли, пейки, лампи, контейнери за отпадъци. Нито едно удобно прикритие, а той щеше да бъде единственото движещо се живо същество.
Не му се вярваше да стигне до отсрещния край, без да го забележат, и обмисли дали да не избере друг начин. Промъкването по покривите отпадна веднага, защото сградите рядко бяха еднакво високи. Отдавна се бе отказал и от канализацията, пък и не знаеше как да намери някоя от входните шахти.
Накрая реши, че му остава само да прекоси с цялата възможна бързина, без да се отделя от стените вляво на улицата. На половината път забеляза един Син дявол, който го зяпаше втренчено от прозореца на третия или четвъртия етаж.
Потисна желанието си да побегне, вдигна глава, размаха ръка за поздрав и продължи спокойно напред. Очакваше гневни крясъци, писък на аларми и тропот на бягащи към него извънземни, но нищо не се случи. Само след минута и половина попадна на улица, която за разнообразие се оказа нито прекалено широка, нито тягостно тясна.
Пак отстъпи в дълбоката сянка, когато още двама Сини дяволи се изпречиха на пътя му. Чакаше неподвижно, но те скоро влязоха в едно от близките здания. След малко още двама минаха наблизо и той отново изчезна в сенките.
Незнайно защо, движението по тази улица беше много по-оживено, но за късмет чупките на сградите му предлагаха сигурни убежища. Наложи се да отбегне още четири групи Сини дяволи и един самотен пешеходец, докато измине последните двеста метра до целта.
