— Успяхте ли? — веднага попита младежът.
— Ъхъ — измънка Индианеца. — Дано си бил прав за онова нещо.
— Не може да стане грешка — убедено отвърна Брусар. — В разтвора има микроскопични частици от рядко срещан изотоп на урана. Някои са полепнали по триъгълника. Радиацията няма да навреди особено на Синия дявол, но със следящите уреди, които имаме в посолството, ще можем да го намерим навсякъде. Само ще изчакаме да прибере следващата пратка от космодрума и ще го проследим чак до Оракула.
— Добре звучи — призна Двете пера. — Да се махаме по-бързо!
— Ей сега.
Брусар вече ускоряваше колата по налудничаво криволичещите улици.
— По-кротко — укори го Индианеца. — Не си рискувах живота, за да пукна в тъпа катастрофа.
— Извинете ме, господине. Май съм прекалено възбуден. Очаквах и вие да сте развълнуван от опасността.
— А, това беше само първата стъпка. Следващата е по-трудничка.
— Да проследим Синия дявол ли? Няма проблеми!
— Проблемите ще започнат, след като го проследим — промърмори Индианеца и изведнъж ликуването му се изпари. Започна да се чуди какво ще прави, щом застане срещу Оракула. Нямаше да я излъже с евтини трикове като днешния. Осъзна, че е време да помисли как точно ще стигне до нея, за да изпълни задачата си.
Отпусна се, а когато усети, че мускулите му се освобождават от напрежението, започна да го измъчва старата ненаситна жажда… и в ума му се мярна неясната идея как да се справи.
17
Индианеца вече четири дни не изпускаше от поглед района на космодрума, но напразно.
Сутринта на петия ден Вриеф Домо най-после се появи.
— Тук е, господине — посочи Брусар към мигащата точка по разграфения екран на контролното табло.
— Крайно време беше, вдън земя да пропадне! — изръмжа Двете пера, навел се над предната седалка, за да наблюдава екрана. — Вече се чудех дали оная жена не е обявила гладна стачка.
— Ето, приближава товарните складове.
— Колко време ще ни отнеме да научим какво е взел?
— Имаме връзка с компютъра в посолството и държим под постоянно наблюдение движението на пратките. Мисля, че ще получим потвърждение, преди да излезе от космодрума.
— Тогава се приготви да потеглим веднага.
Брусар кимна и се взря в таблото.
— Чудесно — промълви след две минути. — Прибра си пратката и потегли към изхода.
— Следвай го.
— Нашият компютър още не е потвърдил, че пратката се състои от хранителни продукти. Може да е дошъл по друга работа.
— Все едно, не го изпускай — заповяда Индианеца. — Ако се махне от космодрума, няма никакъв смисъл и ние да висим тук… а тръгне ли към Оракула, не искам да го изтървем. — Помисли малко и добави: — Остави му километър преднина.
— Не смея, господине — възрази младежът. — По тези улици може да ни изпревари с десетина минути.
— И какво от това?
— Ако Оракула не е в града, а той напусне Куичанча десет минути преди нас, може да се отдалечи толкова, че да изгубим сигнала.
— Добре де, но внимавай да си на достатъчно разстояние, за да не те забележи. Ако разбере, че го следим, може да ни разкарва по цялата си проклета планета или да ни натика право в някой капан.
— Ще се постарая — увери го Брусар и вкара колата в плътния поток возила, напускащи космодрума. На таблото замига още една светлинка. — Компютърът току-що потвърди! — възбудено възкликна той. — Взел е именно хранителни продукти от склада!
Двете пера си замълча и Брусар се съсредоточи в задачата да не изтърве колата на Вриеф Домо. Синият дявол явно не бързаше. Мина през жилищен район, после се отправи на юг.
— Значи веднага ще се срещне с нея — отбеляза Индианеца, когато градът свърши изведнъж и двамата се озоваха в червеникавата пустиня, чиито огромни простори бяха подсказали на хората мрачното име за тази планета.
— Може да се е насочил другаде — усъмни се шофьорът, настръхнал от усилията да задържи колата върху тесния път, проточил се нелепо насред червения пясък.
Двете пера поклати глава.
— Ще се срещне с нея — повтори убедено.
— Откъде знаете?
— Вече ни е известно, че тя не живее в града, както и че той й кара храна… Дано имаш повече гориво, отколкото в неговата кола. Много ще ми е неприятно да го изгубим накрая, а още по-гадно е да пукнем от жега в пустинята. Навън май е скочило над шейсет градуса.
— Няма такава опасност — възрази Брусар. — Имаме и спомагателен двигател, който работи със слънчеви батерии. Точно в пустинята не можем да заседнем.
— Но той няма да пътува дълго през пустинята.
— Че защо? — скептично попита младежът.
— Ако целта му е следващият град, по-практично ще е да превози храната с редовен рейс. Ще спре някъде наблизо, при това не в пустинята, защото всяка постройка тук ще стърчи като показалец. — Индианецът посочи на екрана скални възвишения, до които оставаха шестнадесет километра. — Досещам се, че натам е тръгнал.
— Май имате право — призна Брусар. — Само че…
— Само че става прекалено лесно, тъй ли?
— Честно казано — да.
Двете пера се засмя.
— Колкото нещо е по-просто, толкова по-малко гафове стават. Отнася се и за машините, и за скривалищата.
Шофьорът сви рамене.
— Тук вие сте специалистът.
Индианеца пак се наведе напред да погледне светещата точка и докосна леко рамото на младежа.
— Я поспри малко.
— Но така ще загубим сигнала! Вече е десетина километра пред нас.
— Повярвай ми, ще спре при онези скали. Но заради пясъка по пътя вдигнахме страшна пушилка, а аз не искам той да ни забележи.
— Както кажете — неохотно се съгласи Брусар.
— Отбий встрани от пътя.
Шофьорът завъртя глава.
— Изключено, господине. Ще затънем.
— Толкова ли е мек пясъкът?
— И толкова дълбок.
— Чудно, как ли са прокарали път, който не затъва? — промърмори любопитно Двете пера.
— Де да знам. — Брусар извади две малки антареански пури и му предложи едната. — Пуши ли ви се?
— Гаден навик.
— Предпочитате ли да не пуша и аз?
Индианеца вдигна рамене.
— Твоя си работа. Всекиму е позволен поне един порок.
