— Радвам се да го чуя.
— Нима? — засмя се Индианеца. — На твое място щеше да ми се свие сърцето. Пак ще ти режа от времето с твоята лекарка.
— Такава ми е работата, господине.
— Е, време е и аз да се захвана с моята работа. Придърпай си един стол насам.
Брусар взе стол от ъгъла и го пренесе до леглото.
— Сега седни и се настани удобно.
Младежът се ухили кисело.
— Поне със сядането беше лесно.
— Ама кой, дяволите го взели, е обзавеждал това място? Като е избрал толкова тъпи мебели, поне да бяха удобни.
— И аз често съм се питал, господине.
Индианеца го погледна развеселено, но след миг стана сериозен.
— Край на празните приказки. Трябва да обсъдим по-важни неща.
— За Оракула ли ще говорим?
— Да.
— А защо да не отидем в обезопасено помещение?
— Няма нужда. Заповядах на компютъра да ми съобщи в мига, когато някой се опита да ни подслуша. — Двете пера подаде картата на Брусар. — Погледни и ми кажи дали се ориентираш.
Младежът разгледа картата внимателно и вдигна глава.
— Предполагам, че искате да стигнете до отбелязаното място?
— Правилно.
— Пеша или с кола?
— Още не съм сигурен.
— Денем или нощем?
— Няма значение.
— О, има, господине.
— Тъй ли? Че защо?
— Защото в момента температурата навън е петдесет и седем градуса по Целзий и е немислимо да отидете дотам и обратно. Ще се обезводните, а може и да получите топлинен удар. Макар да сте по-добре, само преди два дни се подложихте на сериозна операция.
— А през нощта колко топло ще бъде?
— Вероятно около четиридесет и четири градуса. Пак ще е страшничко навън.
Лицето на Индианеца се изкриви недоволно.
— Май ще е с кола… Адски неприятно. Лесно ще разпознаят твоята кола.
— Онзи район е населен почти изключително със Сини дяволи — осведоми го Брусар. — Разхождащ се човек още повече ще се набива в очи.
— А нямате ли наоколо нещо като тайна квартира?
— Не ми се вярва, но можем да попитаме компютъра.
Двете пера тръсна глава.
— Не се хаби. Вече го питах. Нищо такова няма. Надявах се, че не му казвате всичко.
Брусар се вторачи озадачено в него.
— Всеки компютър е уязвим за проникване — обясни Индианеца.
— Не и този, господине.
— Ти си възхитително доверчив — сухо отбеляза Двете пера. — Имам пет-шест приятелчета, които ще му намерят цаката за два часа.
— Искрено се съмнявам в това — сериозно отвърна младежът.
— Не съм и очаквал друго от тебе — все така скептично промърмори Двете пера. — Няма нужда да спорим. Само исках да знам дали наблизо има тайна квартира.
— Доколкото ми е известно, нямаме нито една в Куичанча. Знам за четири, пръснати по другите градове на планетата. — Брусар се размърда неспокойно на стола. — Може ли да попитам защо това ви интересува?
— Твърде вероятно е да направя много неприятни неща на един Син дявол — обясни Индианеца. — Предпочитам да не се занимавам с това в сграда, претъпкана с други като него. Ще ми се първо да го отведа на сигурно място.
— Възможно ли е да се стигне до убийството му?
— Ако не ми каже каквото искам да знам, абсолютно сигурно е. — Двете пера млъкна изведнъж и се замисли. — Май е неизбежно. Не искам веднага да ме изтропа на Оракула и не искам да се навърта наоколо, когато и Свирача ни се стовари на главите.
— Свирача ли? Кой е този?
— Боя се, че информацията е поверителна.
Брусар сви вежди.
— Господине, можете да причините големи неприятности на посолството. Ако убиете Син дявол — а аз предполагам, че той някак е свързан с Оракула — ще си помислят, че посолството е дало заповедта или поне не е попречило.
— Точно затова са посолствата — да оправят бъркотиите — безразлично подхвърли Двете пера. — Все нещо ще измислят.
— Не съм уверен. Твърде трудно ще им бъде да убедят Сините дяволи, че не сме знаели предварително за подготвяното убийство, значи или сме го одобрили, или сме си затворили очите. — Младежът се колебаеше дали да продължи. — В края на краищата карам служебна кола и вие сам казахте, че ще я разпознаят лесно.
— Ами вземи друга.
— Първо ще трябва да изкрънкам допълнителни средства и дори да одобрят искането ми, пак няма да е трудно да познаят чия е колата.
— Не че искам да се покажа дебелокож — каза Две пера, — но хич не ми пука в какви каши ще забъркам посолството. Задачата ми е по-важна.
— Вие просто не разбирате, господине — примоли се Брусар. — Дори аз да се съглася, най-добре е да не забъркваме посолството. Само ще помогнем на Оракула да се подготви.
— Точно това ще стане и след убийството — възрази Индианеца. Внезапно зачатъкът на план започна да се оформя в ума му. — Освен ако… — Дълго не проговори, а младежът го чакаше търпеливо. — Май измислих как да си опазим кожите — обяви накрая.
— Кой — вие и аз ли? — недоумяващо попита Брусар.
Двете пера завъртя глава.
— Не. Говоря за моята кожа и на всички в посолството. Можеш ли да докопаш малко семена?
— Какви, господине?
— Алфанела.
— Те са забранени със закон по всички планети на Демокрацията.
— Позволи ми да ти напомня, че сега не сме на територията на Демокрацията.
— И на Хадес са забранени.
— Ти не отговори на въпроса ми — непреклонно каза Двете пера.
— Може да стане — неохотно призна младежът.
— В посолството има ли?
Брусар енергично завъртя глава.
— Няма. Само че една жена в Червения дом…
— Продава или се друса?
— Друса се.
— Чудесно. Конфискувай пет-шест.
— Не разбирам смисъла — оплака се младежът.
— Няма значение дали ще свържат посолството с това убийство. Щом очистя оня Син дявол, на
