— Не разбирам въпроса.
— Имаш ли достъп до митническите декларации и товарителниците?
— Да, стига да не се отнасят за пратки, свързани със сигурността на планетата.
— Май стана прекалено лесно — учуди се Индианеца. — На това посолство му трябват повечко убийци, а не бюрократи. — Усмихваше се. — Компютър, потърси информация за всички пратки, пристигнали на планетата през последните две седмици.
— Командата се изпълнява… готово, с вече посочените изключения.
— Добре. Сега извлечи от тях списък на всички подходящи за хора хранителни продукти, доставени от спътниците на Хадес.
— Изпълнявам… списъкът е готов.
— Извади от него всички продукти, поръчани от посолството или от четирите хотела, които приемат хора.
— Изпълнявам… отстраних ги от списъка.
— Махни и онези, поръчани от трите ресторанта в Куичанча.
— Изпълнявам… отстраних ги от списъка.
— Е, колко пратки останаха? — попита Индианеца.
— Четири.
— Наведнъж ли са получени?
— Не. На два пъти през десет дни.
— Кой е получателят?
— Вриеф Домо.
— Кой или какво е Вриеф Домо?
— Местен жител на Алфа Крепело III.
— Син дявол?
— Точно така.
— Знаех си, че онази няма да понесе диета от местното месо! — ликуващо възкликна Двете пера. — Компютър, можеш ли да ми покажеш как изглежда Вриеф Домо?
— Да.
Мълчание.
— Хайде, по-бързо! — отсече Индианеца.
Холограма на Син дявол замени тази на Чандлър.
— Тъпотия! — промърмори Двете пера. — За мен всички са еднакви. — Поумува малко. — С какви сведения за него разполагаш?
— Вриеф Домо е служител в правителството на Алфа Крепело III.
— В планетарното, а не в градската управа на Куичанча? — уточни Индианеца.
— Точно така.
— Какви задължения изпълнява?
— Не ми е известно.
— Къде ходи на работа?
— В Дома на властта.
— Дом на властта ли? — навъси се Двете пера. — Това пък какво е?
— Домът на властта е комплекс от сгради, където се намира правителството на Алфа Крепело III.
Индианеца поклати глава.
— Сигурно гъмжи от охрана… Все трябва да знаеш още нещо за него. Кажи ми всичко.
— На всеки десет дни Вриеф Домо получава пратка от подходящи за хора хранителни продукти в космодрума на Куичанча. Разполагам само с тази информация за него.
— И къде ги кара?
— Търся… не е известно.
— Знаеш ли къде живее?
— Не.
— Можеш ли да научиш?
— Търся… информацията е намерена.
— В Куичанча ли?
— Да.
— Какъв му е адресът?
— В града няма съответствия на човешката система за посочване на местожителството.
— А можеш ли да ми посочиш жилището му на картата на града?
— Да.
Двете пера чакаше търпеливо.
— Хайде де, дяволите те взели!
Появи се триизмерна схема, мигаща точица сочеше къде живее Синия дявол.
— Искам копие на материален носител.
— Изпълнявам… готово.
— Искам копие и от холограмата на Вриеф Домо. Може да е двуизмерно.
— Изпълнявам… готово.
— Къде са? — сети се Индианеца.
— Моят принтер е в дясното голямо чекмедже на бюрото ви. Там ще намерите и копията.
— Какво е разстоянието от посолството до жилището на Вриеф Домо?
— Приблизително 1173 метра.
— Приблизително ли?
— По-точно — 1173,239 метра.
— По права линия или по улиците?
— По права линия.
— А колко е по улиците?
— Най-късият маршрут е около 4,2 километра.
— Чудесно. Погрижи се никой да няма достъп до този разговор.
— Вече поставихте работата си с мен в категорията „Строго ограничен достъп“.
— Само ти напомних.
— В мен не е заложено свойството да забравям.
— Хубаво. Изключи се.
Мониторът угасна, а Индианеца стана и отиде до бюрото. Отвори дясното чекмедже и извади двете копия. Сгъна старателно картата и я пъхна в джоба на туниката си, после вдигна пред очите си снимката на Вриеф Домо — първата напипана следа към Оракула.
— Гепих те, копеле! — изръмжа Двете пера.
Ако туптенето в главата му бе престанало, можеше дори да изпита сянка на съчувствие към Синия дявол.
15
Индианеца си даде още два дни почивка.
Вече не усещаше болки. Използва времето, за да провери предпазливо дали парите му се движат по „маршрута“. Разбира се, Тридесет и две засега успяваше да проследи прехвърлянето на сумата, но това ставаше все по-трудно и Двете пера вярваше, че накрая ще се окаже невъзможно.
Искаше от компютъра да сравнява списъка на пристигащите хора с очакваните от посолството. Имаше неизменно съвпадение. Ако Свирача го биваше поне наполовина, колкото в приказките за него, тази ограничена машина не би могла да го открие.
Накрая се почувства достатъчно добре и повика Брусар при себе си.
— Как сте днес? — попита младежът, когато влезе след малко.
— Много по-свеж.
