— Да пием за Оракула — предложи Княз Луцифер. — Тя направи живота ни значително по- интересен.
— Да, добър тост — каза Свирача и допря чашата до устните си. — Но дано не е направила живота ни и доста по-кратък.
19
Макар един и същ екип да бе тераформирал спътниците и бе преустроил еднакво атмосферата, притеглянето и климата им, между Порт Маракеш и Порт Маракайбо имаше сериозни разлики, породени от хилядолетното човешко присъствие.
Тукашните постройки не бяха толкова екзотични — с повече прави ъгли и доста по-скупчени в жилищните райони. Личеше, че градът е планиран старателно. Улиците образуваха правилна и удобна транспортна мрежа, търговският център имаше ясно очертани граници, а множество общински коли се плъзгаха на няколко сантиметра над повърхността по свръхпроводимите линии от центъра до крайградските квартали.
Чандлър седеше в една от тях и разглеждаше картата, която си взе по време на митническата проверка. Понякога се озърташе, за да провери наблюдава ли го някой, макар да не очакваше да го заподозрат. Пребоядисаната му коса беше съвсем тъмна, в очите си имаше кафяви контактни лещи, остави и всичките си оръжия в Порт Маракеш. Новите му отличителни белези съвпадаха идеално с вписаните в паспорта, осигурен му от Княз Луцифер, така че никой от охраната на космодрума не го обезпокои излишно. Искаше да го смятат за обикновен скитник, преследван от лош късмет и надяващ се да намери работа на най-далечния спътник на Хадес.
Новото му име беше Престън Грендж и Княз Луцифер дори му уреди правдоподобно минало, включващо четири ареста и две присъди за дребни нарушения на закона. Ако и тук го арестуваха, прикритието му едва ли би издържало на щателна проверка, но в такъв случай това щеше да е най-малкият му проблем.
Мястото, посочено му от подземния главатар, се намираше на улица „Клеопатра“. Намери го на картата, установи, че трябва да се прехвърли в кола по друг маршрут, затова се изправи и застана до изхода. Електронният сензор улови топлината на тялото му и даде сигнал на компютъра. Колата спря на първия ъгъл.
Чандлър се огледа, откри пункта за прекачване на следващото кръстовище и след малко вече пътуваше в поредната кола, а няколко минути по-късно стоеше на улица „Клеопатра“. Погледна номерата и тръгна към търсеното място.
Скоро се озова в по-западнал район — барове, нощни клубове и свърталища на наркомани се редяха един след друг. Ярко облечени мъже и жени се размотаваха около входовете. Някои подмамваха клиенти, други си шепнеха делово, трети зяпаха улицата, обзети от непреодолима скука.
Най-сетне стигна до номер 719 — малко, незабележимо здание, натикано между денонощен ресторант и долнопробен нощен клуб, чиито реклами обещаваха забавления, шокиращи за всички галактически раси без изключение.
Чандлър отвори вратата и попадна в неголямо осмоъгълно фоайе, където наглед липсваха други врати. Под тавана се виждаше малко устройство и нечий записан глас му нареди да погледне към обектива. Свирача се подчини и след секунди вече гледаше холограма на зашеметяваща руса красавица, увлечена в ритмите на чувствен танц. След половин минута изображението изчезна и гласът го уведоми, че ретинаграмата му е разчетена, регистрирана и сверена.
— Моля ви, минете напред.
Чандлър тръгна към стената срещу входа, която се плъзна встрани и щом го пропусна, веднага се върна на мястото си.
Тесният коридор го изведе в разкошен салон, пълен с изящни мебели, еротични рисунки и холограми и дори бронзова статуетка на същата жена, чието изпълнение видя преди малко.
В салона се тълпяха много жени в най-различен стадий на освобождаване от излишното облекло, включително и две съвсем голи. Присъстваха и четирима мъже — грамаден мускулест бияч и трима в скъпи костюми. Очевидно бяха клиенти.
Жена в съблазнителни одежди се отдели от група подобно облечени хубавици и спря пред Чандлър.
— Добре дошъл в „Утробата“, най-великия бардак на трите спътника. С какво мога да ви бъда полезна?
— Търся Кралица Нефрит.
— А тя очаква ли ви?
— Доколкото знам — да.
— А името ви е?…
Свирача се взря непреклонно в очите й.
— Просто й кажете, че ме праща Княз Луцифер.
— Защо не се настаните удобно, докато чакате? Скоро ще се върна.
Чандлър позяпа безцелно предизвикателните рисунки по стените. Жената наистина не се забави.
— Елате с мен, моля.
Влязоха във въздушен асансьор, който ги тласна меко два етажа нагоре, минаха по още един тесен коридор и спряха пред последната врата.
— Тя е вътре.
— Благодаря.
— Ще се видим ли по-късно?
— Съмнявам се.
Жената вдигна рамене и се махна. Чандлър се обърна към вратата. Чу жуженето на въртящи се холокамери и изпита краткото, но винаги неприятно усещане от сканирането на ретината на очите му. Вратата се отвори и той влезе в огромна осмоъгълна стая, пълна с произведения на изкуството и странни предмети от поне дузина светове. Шарките на килима сякаш се преливаха по своя воля, а златистото диванче, увиснало една педя над пода, явно не беше предназначено да настанява същества с анатомия, дори приблизително подобна на човешката. Огромен прозорец откриваше изглед към много по-чужди гледки, отколкото предлагаше дори джунглата в Света на Французина. Свирача потърси с поглед холопрожекционния апарат, но не го откри.
Зад широко бюро, обърнато така че да вижда и вратата, и прозореца, седеше жена — нито в първа младост, нито с признаци на остаряване по лицето. Беше малко по-закръглена, отколкото Чандлър би одобрил, но той трябваше да признае, че домакинята изглеждаше добре. Тя носеше нефритена огърлица и три-четири нефритени пръстена. Големите зелени очи бяха доста раздалечени. Носът й беше малък и прав. Тънките й устни искряха в оранжево. В кестенявата й коса имаше оттенъци и на злато, и на огън, беше грижливо вчесана високо над главата.
— Какво мога да направя за вас, господин?… — попита тя с глас, малко по-плътен и хрипкав от очакванията на Чандлър.
— Грендж. Престън Грендж.
— Ама че идиот е оня тип! — процеди тя презрително.
— Моля?
— През последните четири години вече ми прати три пъти Престън Грендж. Да не си въобразява, че номерът ще минава вечно?
— Така ми се пада, като се доверих на друг — примирено каза Свирача. — Утре ще си сменя името.
— А само от любопитство… как е истинското ви име?
— Чандлър.
— Някои хора не ви ли наричат Свирача?
— Има и такива.
Тя кимна доволно.
— Бях убедена, че сте вие. Славата ви изпреварва.
— Както и фалшивата ми самоличност — кисело подхвърли той.
— Това не е проблем. Ще имате нова още преди да излезете от кабинета ми. — Жената му посочи
