са, явно ги е убедил, че е безвреден, и вече се движи свободно по планетата. Значи трябва да нанеса удара още тая нощ.
Машината не отговори, защото не й бе зададен въпрос.
— Изключи се — нареди Двете пера.
Екранът угасна, а мъжът излезе и отиде при Брусар.
— Тая нощ ще се развихря!
— Сигурен ли сте, господине? — смутено попита младежът.
— И още как! Чандлър е кацнал на Хадес!
— Това установено ли е?
— Компютърът потвърди.
— Компютърът потвърди, че Чандлър е на планетата? Тогава защо името му липсва в нашите имиграционни списъци?
— Приземил е кораба си във военна база на Сините дяволи.
— Но защо?!
— А аз откъде да знам! — троснато отвърна Индианеца. — Той е тук, от нищо друго не ми пука.
— Какво име използва?
— Не знам.
Брусар се намръщи.
— В такъв случай едва ли е сигурно, че това е Свирача.
— Кой друг би кацнал в тази адска дупка, без да мине през митницата и имиграционните власти? — Индианеца се запъна изведнъж. — Ще имам нужда от твоята помощ.
— Господине, не искам да проявя нито непочтителност, нито пренебрежение към вашия чин, но предлагам първо да се подложите на психологически тест.
Яростният поглед на Двете пера почти го опари физически.
— Какви ми ги плещиш? Да не мислиш, че съм се побъркал?
— Не, господине. Но напоследък се държите странно.
— Скоро ще се оправя — обеща Индианеца.
— Вие сте изнервен и раздразнителен, станахте и разсеян — неумолимо продължи младежът. — Струва ми се, че не е разумно в такова състояние да действате срещу Оракула.
— Всичко ще бъде наред — настоя Двете пера, положил мъчителни усилия да уталожи гнева си и разяждащия го порок. — Повярвай ми!
— Само бих искал да ви прегледа щатният ни психолог.
— Няма да ми каже нищо ново. Чуй сега — тая нощ ще се размърдам, с тебе или без тебе, но ще ми облекчиш живота, ако дойдеш с мен. Само ме закарай до мястото, където бяхме миналия път. За останалото ще имам грижа аз. — Той погледна строго младежа. — Е, излизаш ли от играта?
Брусар въздъхна примирено.
— Не мога да ви пусна сам.
— Добре. Щом се смрачи, тръгваме.
Младежът понечи да излезе.
— Има още нещо — спря го Индианецът.
— Моля?
— Ценя твоята загриженост и разбирам, че ми желаеш само доброто… Но ако ти или някой друг се опитате да ме спрете, ще се убедите колко ме бива като убиец.
Брусар се изопна в цял ръст.
— Това беше излишна забележка, господине — изрече с достойнство.
— Да се надяваме.
На свечеряване потеглиха с колата. Поеха по главното шосе, водещо извън града, без да бързат. След двайсетина минути идващите насреща коли съвсем се разредиха, а след още половин час изчезнаха напълно.
— Нищо не ми изглежда познато — промърмори Индианеца, присвил очи към страничния прозорец. — Къде са всичките ония скали?
— Ще стигнем там чак след четиридесет минути.
Двете пера се свлече в седалката и затвори очи.
— Господине, още не сте ми казал какъв е планът ви за тази вечер — напомни Брусар.
— Знам.
— Но поне имате план, нали?
Двете пера се тупна по туниката.
— Всичко необходимо е тук.
— Оръжие ли носите?
Индианеца се засмя.
— Нося и оръжие.
29
Двама въоръжени Сини дяволи влязоха в стаичката и мълчаливо поведоха Ледения по дълъг тъмен коридор, после по стръмно наклонена рампа, минаха по втори коридор и накрая спряха пред широка врата, където ги чакаше Праед Тропо.
— Мендоса, тя иска да говори с вас.
— Досетих се.
— Не я доближавайте!
— Не разбирам.
— Ще разберете.
Военачалникът тихо изрече команда, вратата се отвори и откри огромна, разкошно обзаведена стая. Стените бяха дълги почти петнадесет метра. Имаше легла, кресла, бюра, маси, дори холоекран — всичко тук беше предназначено да се използва от човек.
А единствената обитателка на стаята стоеше на десетина метра от Ледения — висока, стройна, с тъмноруса коса и бледосини очи, които сякаш гледаха през него към скрита тайна, която само тази жена можеше да съзре.
— Добре дошъл във владенията ми.
— Здрасти, Пенелопа.
— Познавате ли я? — изненада се Праед Тропо.
— Срещали сме се много отдавна — отвърна Ледения.
— Не очаквах да те видя отново — каза Оракула. — Мислех, че ще умреш там, където те оставих, но тогава бях още малка и способностите ми не бяха съзрели достатъчно.
— Вече си пораснала.
— Да, пораснах — отвърна тя разсеяно, като че му отделяше само малка частица от вниманието си. — Виждам нещата по-ясно, по-ярко, а и ги тълкувам правилно.
— Що за неща виждаш?
— Каквито биха те побъркали за миг, ако ти се явят… Милиони възможности, всички борещи се за съществуване. Трилиони случки, очакващи да им позволя да се сбъднат.
— Съжалявах те, когато беше момиченце — промълви Ледения. — Съжалявам те и сега.
— Спести си чувствата — грубо каза Пенелопа. — Не бих си разменила мястото с тебе.
Той се вгледа в тънката линия на три метра пред краката му и забеляза, че минава и по стените и тавана.
— По-точно казано, дори да искаше, не би могла да застанеш на моето място.
Тя се усмихна.
— А, говориш за силовото поле.
— Това ли било…
— Да, задържа ме вътре, но в същото време задържа отвън тебе… и другите.
