— Най-вероятно ще се опита да проникне в периметъра по тъмно — възрази военачалникът. — Тук е доста хладно през нощта.
— Благодаря, вече се насладих и на нощите ви. Хладни са само за един Лорхн. Вие имате ли престава какво е чадър?
— Не.
— Ще ви го нарисувам. Искам някой от вашите да ми направи нещо подобно. И ще имам нужда от много вода.
— Водата изобщо не се намира в изобилие на Алфа Крепело III.
— Но професионалните убийци идват още по-рядко — отсече Ледения. — Ако искате да му попреча, поне ми поддържайте живота, докато дойде.
Синия дявол изглежда реши да се отнесе сериозно към молбата му.
— Ще видя какво можем да направим за вас.
— Добре.
Праед Тропо го погледна по-внимателно.
— Още не сте огледал подстъпите, по които колите навлизат в периметъра. Чувствате ли се достатъчно силен, за да направим това още сега?
— Хайде да свършваме по-бързо — изсумтя човекът.
Вече вървяха към втория път, когато Ледения спря внезапно заради силен пристъп на световъртеж.
— Какво ви е, Мендоса?
— Май е топлинен удар — промърмори старецът. — Не трябва да стоя повече на открито.
— Как се лекува топлинният удар при хората?
— Не знам — изпъшка Ледения и сграбчи ръката на Праед Тропо, за да не падне. — Досега не ми се е случвало. Занесете ме на хладина и ако изпадна в безсъзнание, измислете как да вкарате повечко течности в организма ми. Нека бъде само вода. Едва ли ще понеса някое от вашите питиета.
Военачалникът побърза да повика още двама Сини дяволи. Последният спомен на Ледения бе как го внасят във фоайето на огромна сграда.
После изпадна в несвяст.
27
Когато се опомни, лежеше на пода в тясна стаичка, до нар със странна форма. Помисли, че дори замаян от обезводняването е предпочел пода пред тукашните мебели.
Стана, подпря се на каменната стена и огледа помещението. Едва ли имаше седем-осем квадратни метра — точно колкото да побере нара, масичка с няколко плота и холоекран на вътрешната комуникационна система. На масичката бе оставен голям съд с вода. Ледения веднага го сграбчи, но мина почти минута, преди да открие как се отваря. Отпи две дълги глътки. Водата беше топла и отгоре плуваха някакви дребни точици, но вкусът й му се стори божествен.
Измъчваше го желанието да изпразни съда на един дъх, но си спомни нещо прочетено отдавна — трябва да пие често, но по малко, докато си възстанови силите. Предпазливо пристъпи из стаичката и установи, че не е толкова слаб, колкото очакваше.
Вратата беше затворена. Ледения нямаше представа дали е заключена, а и засега не го интересуваше. Поне още час не би могъл да се възползва от новото преимущество… ако изобщо бе спечелил нещо с проникването си в сградата.
Закрачи от стена до стена, за да прогони схващането от тялото си, после седна предпазливо на края на нара и се отдаде на наслаждението, че се е отървал от слънцето на Хадес. И в стаята беше твърде топло — поне тридесет и пет градуса, но в сравнение с пещта навън му се струваше много приятно.
След пет минути пак стана да се поразтъпче и този път се чувстваше по-добре. Тъкмо доближи стената срещу холоекрана, когато чу глас:
— Както виждам, вече си се възстановил.
Студен, равнодушен, смътно познат глас.
Обърна се към изображението на стройна млада жена. Взря се в лицето — скулите изпъкваха малко повече, брадичката беше по-остро очертана, а и косата му се стори по-тъмна. Но това беше тя. Само в очите откри истинска промяна. Бяха странно отчуждени, сякаш го гледаше някой извънземен.
— Отдавна не сме се срещали — изрече Ледения най-сетне.
— От четиринадесет години — уточни Пенелопа Бейли.
Пета част
КНИГА НА ОРАКУЛА
28
— Писна ми да чакам, гади ми се вече! — изръмжа Индианеца. Двамата с Брусар бяха в стаята му в посолството. — Май е време да си свърша работата.
— Но нали нямахте намерение да правите нищо, преди Свирача да се появи?
— Откъде да знам, че Сините дяволи не са го очистили още на някой от спътниците? Може изобщо да не дойде.
Индианеца пак скочи и закръстосва неспокойно из стаята, а Брусар се втренчи в него объркано. Не разбираше промяната, настъпила постепенно у лейтенанта през последните дни. Ставаше все по- раздразнителен и няколко пъти си позволи да избухне невъздържано. Тези странности просто не се връзваха с фасадата на хладнокръвен професионалист, с която Брусар вече свикна. Младежът сериозно се безпокоеше за психическото състояние на Двете пера.
— Къде е тоя, по дяволите? — изсъска Индианеца и блъсна с юмрук по стената. — Не мога да го чакам до безкрайност!
— Господине, не е определен никакъв краен срок за ликвидирането на Оракула — опита се да го успокои Брусар. — Поне не сте ми казал такова нещо.
— Имам си личен краен срок! — отсече Двете пера. — И почти стигнах до него.
— Личен срок ли? — озадачено повтори младежът.
— Млъкни и ме остави да помисля!
— Господине, мога да изляза, ако желаете.
— Излизай или стой, все ми е едно.
Мяташе се между стените още по-трескаво. Брусар го погледа още няколко минути, после се прибра в своята стая, разтревожен от състоянието на своя нов началник.
Накрая Индианеца спря пред компютъра и го зяпна, сякаш го виждаше за пръв път. Подивелият му поглед се избистри и той седна спокойно в креслото.
— Компютър, включи се!
— Работя — уведоми го машината.
— Провери всички бази данни на планетата и ми кажи дали Джошуа Джеремая Чандлър, известен още като Свирача, вече е пристигнал на Хадес.
— Проверявам… не е известно.
— Мамка му! — промърмори Двете пера.
Тъкмо да скочи от креслото, когато прозрението го споходи.
— Компютър! — кресна в същия миг.
— Да?
— Като те питах досега, отговаряше ми с „не“. Защо сега отговори: „Не е известно“?
— Защото във военната база Полид Креба е кацнал кораб с човек на борда, но не успях да установя неговата самоличност.
— Той трябва да е! — възкликна Индианеца. — Арестуван ли е?
— Не е известно.
— Няма значение. Ако са го опандизили, ще си изгние в килията и няма защо да чакам повече. А ако не
