— Мендоса, няма за какво да ми благодарите. Трябва да се справим с много опасно положение. А вие ще рискувате живота си.
— Вече ви казах, че ми плащат добре за рисковете.
Лицето на Праед Тропо показа ясно какво мисли той за раса, която би направила всичко за пари.
— Къде ще ходим? — попита Ледения, когато военачалникът му махна да влезе в колата.
Вътре се бяха настанили още четирима въоръжени Сини дяволи.
— Където вие пожелахте да отидем.
Изведнъж прозорците на возилото се затъмниха и се включи осветлението.
— В щаба на Оракула?
— Познахте — потвърди Праед Тропо. — Не е нужно да знаете къде е разположен, затова затъмнихме прозорците.
Ледения се опитваше напразно да седне по-удобно. За пръв път, откакто стъпи на Хадес, остро усети неприятната, почти горчива миризма на Сините дяволи. В колата нямаше климатична инсталация, защото местните жители понасяха добре жегата. Устата на човека пресъхна в миг. След няколко минути вече се потеше обилно, дрехите му подгизнаха, а стъпалото на здравия му крак жвакаше неприятно в обувката.
— Колко остава? — попита прегракнало.
— Може би час, може би два — нехайно отговори Праед Тропо.
— Чудесно — промърмори човекът.
— Не ви понася климатът ли?
— Да, и то много.
— О, тъй ли било! — изрече военачалникът без дори намек за загриженост.
Колата се носеше бързо в незнайна посока. Ледения откри, че му е по-удобно да седи приведен напред, опрял лакти на коленете си. Но само след десетина минути гърбът го заболя и той пак се облегна назад. Долавяше, че състоянието му дава истински повод за веселие на Сините дяволи.
— В някакъв град ли отиваме? — попита човекът с надеждата, че разговорът поне ще отвлече мислите му от това окаяно положение.
— Какво ви накара да предположите това?
— Защото би било по-трудно да открият сградата, където е Оракула, ако наоколо има още стотици такива.
— Тя не се бои от нападения.
— Разкажете ми нещо за нея.
— Защо?
— Рискувам живота си, за да я спася. Естествено е да съм любопитен.
— Тя не е заплашена от нищо. Тук сте само за да помогнете в залавянето на престъпник, който би могъл да навреди на мои сънародници.
— Защо я наричате Оракула? Да не изрича някакви мистични послания от отвъдното?
— „Оракул“ е дума от земния език. Тя сама си избра името. Не знам какво означава.
— А защо живее сред вас?
— Вече казах, че това не ви засяга — напомни Праед Тропо.
— Как изглежда?
— Като всеки друг човек.
— Да, но всеки друг човек е смъртен и уязвим. Защо сте толкова уверен, че тя е недосегаема?
— Мендоса, започвате да прекалявате с въпросите.
— Демокрацията ми плаща тлъста сумичка, за да се погрижа за безопасността на тази жена. Значи някой друг е платил твърде много, за да се отърве от нея. Ще ми се да знам какво я прави толкова важна. А вашето твърдение, че тя е в пълна безопасност, ме озадачава.
— Моля ви да млъкнете, Мендоса. Досаждате ми с тези въпроси.
— Ами тогава отговорете ми и ще спра да ви питам.
— Хрумна ми нещо, за което вие несъмнено сте се досетил отдавна. Чандлър може и да е получил повече от десет милиона кредита, за да убие Оракула. Щом знаете кой го е наел и щом алчността е най- силната подбуда за хората, струва ми се твърде вероятно и вие да се опитате да я убиете, ако прецените, че обстоятелствата ви позволяват това.
— Постоянно чувам от вас, че е невъзможно тази жена да пострада — сопна се Ледения. — Нима ме лъгахте досега?
— Не. Но може да причините смъртта на мои сънародници, за което ще ми потърсят отговорност. Именно аз ви разреших да дойдете тук. Затова няма да ви кажа нищо повече за Оракула. Мислете как да заловим Чандлър. Другото не е ваша работа.
„Хъм, да бях по-млад и силен, сигурно наистина щях да прецакам Чандлър, за да убия Оракула… и ако беше истина каквото казах на Тропо. Той пак хитрее прекалено. Ако всички Сини дяволи са като него, чудя се за какво им е притрябвала Пенелопа.“
— Поне ми кажете — изрече на глас, — нещо за мястото, където сте я настанили. Какви са размерите му, колко Сини дяволи го охраняват, какви системи за сигурност използвате.
— Сам ще видите, когато пристигнем.
— Така да бъде — въздъхна Ледения.
— Мендоса, едно нещо ще ви кажа още сега.
— Добре.
— Моята раса се нарича Лорхн. Смятаме прякора Сини дяволи за обида.
— Нямах намерение да ви обиждам. Досега съм чувал да ви наричат само Сини дяволи.
— Ние ви наричаме хора, а не… — Праед Тропо произнесе странно съчетание от звуци. — И научихме вашия език, въпреки че няма нищо общо с нашия. Демокрацията отлично знае названието на нашата раса, но продължава да си служи с този прякор и не изисква от своите дипломати да учат езика ни. Трябва ли да се учудвате, че не искаме да се присъединим към вас?
— Не съм нито политик, нито чиновник — отвърна Ледения. — Аз съм обикновен бизнесмен и отсега нататък с удоволствие ще ви наричам Лорхни. Щом смятате, че големите клечки в Демокрацията се отнасят пренебрежително към вас, кажете го на тях.
— Лично аз не поддържам никаква връзка с Демокрацията, нито имам такива намерения. Казах това на вас, защото ако останете жив, ще очаквам от вас да предадете думите ми на сегашните си работодатели.
— Така и ще направя — излъга Ледения.
Синия дявол млъкна, човекът също се отказа да му задава въпроси.
След около час усети, че колата завива наляво и изведнъж свистенето на вятъра затихна, явно заради масивна преграда — здания или някакви естествени възвишения. След около два километра спряха.
— Пристигнахме — съобщи Праед Тропо и прозорците отново станаха прозрачни.
Очите на Ледения се насълзиха от ярките отражения по пясъка. Първо забеляза сградата, добре прикрита под надвиснали скали. Постройката му се видя направо шантава и трудно премери дължината й на око — поне стотина метра.
Кварцовият покрив хвърляше налудничави отблясъци в червено, оранжево и златисто, а сините метални ивици на рамката изглеждаха твърде сложно преплетени.
Ледения потърси с поглед прозорци и врати — откри няколко, където не биваше да ги има, но никакви по нормалните им места, и сви рамене. Бе обикалял достатъчно дълго по чужди светове и вече не се опитваше да търси човешка логика, където не би могъл да я намери. Щом местните жители смятаха, че тук покривът трябва да се издига на петнадесет метра, а там да се спуска до три, беше готов да приеме факта, без да умува над обяснението му. Интересуваше го само жената под този покрив.
В края на сградата имаше огромна триъгълна врата и когато останалите слязоха от колата, шофьорът я подкара натам. Ледения предположи, че зад вратата е разположен просторен гараж.
Наоколо крачеха единадесет Сини дяволи, но маршрутите на обиколките им като че изобщо не бяха съгласувани. Нито един от тях не носеше оръжие.
— Тези кои са? — попита Ледения.
— Обслужващ персонал.
