— Кои други?
— Не се прави на тъпак. Не ти подхожда.
— За убиеца Чандлър ли говорите? — намеси се Праед Тропо.
— Може би — изрече Оракула и се обърна към Синия дявол. — Сега трябва да ни оставиш сами.
Той веднага се присъедини към двамата си войници зад вратата, която се затвори след секунда.
— Пенелопа, откога си затворена тук?
— Защо смяташ, че съм затворничка?
— Можеш ли да напуснеш тази стая?
— Ще мога… след време.
— Но не точно сега, нали?
— В момента нямам желание да изляза.
Той я огледа мълчаливо.
— Променила си се — каза след малко.
— Пораснах — отново натърти Оракула.
Старецът поклати глава.
— Вече е трудно да се каже, че си човешко същество.
— Я ме виж! — Тя се завъртя пред него. — Не изглеждам ли като всяка млада жена?
— Другите млади жени обикновено съсредоточават вниманието си върху това, което говорят или слушат. А ти си с часове, дори дни пред всеки друг, нали? Нашето настояще за тебе е минало. Изричаш думи, вече познати за тебе отпреди идването ми.
— Твърде прозорлив си. Радвам се, че те доведох тук.
— Дойдох по своя воля. Ако това служи на целите ти, дължи се на случайно съвпадение.
— Мисли каквото си искаш — Пенелопа рязко се обърна наляво.
— А това защо го направи? — попита Ледения.
— Твоят приятел Свирача идва насам. Пристигна преди три дни, скрит в товарния отсек на кораб. Измъкна се от космодрума през нощта. И вече знае къде съм. Ако бях останала на мястото си, един от моите служители щеше да го разпознае, преди да е напуснал Куичанча.
— И ти с едно завъртане му помогна да остане незабелязан? — усъмни се Ледения.
— Слушай, има безбройни варианти на бъдещето. Възможностите ми да му въздействам са ограничени, но поне във всяко бъдеще след това завъртане той напуска града, без да му попречат.
— Но как е възможно едно движение да повлияе на събития, предстоящи на сто и петдесет километра оттук?
— Не знам отговора на въпроса „защо и как“, но пък знам Истината — ведро отвърна Оракула. — В тази вселена на причини и следствия аз съм Причинителката, а волята и постъпките ми избират следствията.
Старецът се вторачи безмълвно в нея.
— Защо ме гледаш толкова особено?
— Защото се чудя.
— На мен ли?
Той поклати глава.
— Не, на себе си.
— Обясни ми, моля те.
— Защо да си хабя думите? Ти вече знаеш какво ще ти кажа.
— Знам милиони думи, които би могъл да кажеш. Не искам да ги прехвърлям през ума си.
— Добре. Учудих се на реакцията си спрямо тебе.
— И каква е?
— Последния път, когато те видях, ти причини смъртта на човек, който ми беше много скъп. Направо я уби, а мен осакати. Въобразявах си, че те мразя. Мислех си, че ако те срещна отново, ще ме обземе само желанието да те стисна за гушата и да те удуша.
— Значи не е така?
— Не. Мразех едно момиченце, което убиваше от капризна ревност… но ти вече не си онова момиченце. Не са ти останали никакви чувства. Не знам дали приличаш по нещо на хората. Вече си само една природна стихия. И нищо друго. — Старецът въздъхна. — Никой не мрази урагана за това, което причинява. Разбрах, че не мога да мразя и тебе.
Тя го гледаше любопитно, но не му отговори.
— Все пак това не означава, че не трябва да бъдеш възпряна — продължи Ледения. — Когато ветровете набират скоростта на урагани, ние ги разпръскваме в атмосферата. Когато йонна буря доближи обитаема планета, ние неутрализираме заряда й.
— Не можеш да ме спреш — изрече Пенелопа, а в гласа й се прокрадна само сянка на присмех. — Трябваше вече да си разбрал това.
— Някой вече те е обуздал. Или все пак можеш да дойдеш в моята половина на стаята?
— Досега не исках да изляза — кротко отвърна тя. — Но вече искам и скоро ще уредя това.
— Как ли са успели да те затворят тук?
— Бях неопитна и наивна.
— Съгласен съм, че може и да си била неопитна. Но ми е трудно да повярвам, че някога си била наивна.
— Вярно е. Дойдох тук с Лъжекостенурката. Спряхме да презаредим с гориво на път за планета, където трябваше да порасна, защитена от всякакви външни влияния, да се науча как да си служа със силата си. — Тя млъкна за момент. — И тогава направих грешка.
— Каква?
— Видях, че корабът ще се повреди, ако не бъде сменен един малък уплътнител, и позволих на местните жители да чуят разговора ми с Лъжекостенурката. Ако си спомняш, той просто се прекланяше пред мен. Веднага взе да настоява пред механиците да подменят незабавно дефектния уплътнител. Когато те откриха, че наистина е трябвало да направят това, казаха ни, че техните кораби имали съвсем различно устройство, затова трябвало да почакаме няколко седмици, докато доставят този детайл. Способностите ми още не бяха достигнали зрелостта си, затова не прозрях достатъчно далеч в бъдещето и не разбрах, че нищо не се канят да доставят. Доверих им се.
— И тогава те затвориха тук?
— Обясниха, че било заради безопасността ми. Така си е — призна Пенелопа. — Както аз не мога да мина през полето, не можеш и ти. — Тя отново се поколеба, сякаш й беше много по-трудно да си спомни миналото, отколкото бъдещето. — На другата сутрин вече се бях досетила, че сме затворници. Но понеже и без това не изгарях от желание да отида в света на Лъжекостенурката, а тук задоволяваха всичките ми потребности, мястото ми се стори не по-лошо от всяко друго, за да набера сили.
— А защо помогна на Сините дяволи срещу Демокрацията? Едва ли са ти по-мили от Лъжекостенурката.
— Помислиха, а вероятно още си мислят, че им помагам с надеждата някой ден да заслужа свободата си, но всъщност ми дадоха възможност да проверя доколко се е развила дарбата ми. А аз нямам никаква причина да желая доброто на Демокрацията. Нейни хора ме откъснаха от моите родители и се опитаха да ме превърнат в лабораторно животинче, което послушно изпълнява всяка заповед. Пак Демокрацията изпрати по петите ми десетки ловци на глави, когато избягах. Не, няма за какво да я обичам. — Погледът й срещна очите на Ледения. Отново му се стори, че тя гледа през него в идните месеци и години. — Трябва да ти кажа, че имам някои планове спрямо Демокрацията, наистина занимателни и забавни планове.
— Вярваш ли, че вече си готова да ги осъществиш?
— Отдавна пораснах. Вече не съм нито Пенелопа Бейли, нито Гадателката на Лъжекостенурката. Сега съм Оракула и е време да изляза на воля в галактиката.
— А какво стана с Лъжекостенурката?
— Умря.
— Как?
— Какво те засяга?
— Любопитно ми е. Мисля, че си могла да му запазиш живота, ако си искала.
