— Какво?
— Никога не съм срещал Миропомазания. Никога не бях чувал за него допреди няколко седмици.
— И какво общо има това с Пророка?
— Може би нищо — призна Ледения, взе чашата и отпи още една глътка. — След като никога не сме се срещали и не съм му пречил по никакъв начин, мога да се сетя само за една причина, поради която иска смъртта ми… Аз съм единственият човек, срещал се някога с Пенелопа Бейли и оживял да разказва за това. Което може да наведе на мисълта, че работя за нея.
— Но ти не работиш за нея! — изтъкна Хлапето.
Ледения се усмихна.
— Ти го знаеш и аз го знам. Но Миропомазания няма причина да го знае. Единственото нещо, за което е сигурен, е: бил съм в нейно присъствие много пъти и въпреки това съм жив.
— Ти работиш дори с по-малко информация от него! — възкликна Хлапето и пресуши чашата си наведнъж. — Всичко се отнася за мотивите на Миропомазания и личността на Пенелопа Бейли, ако тя все още е жива.
— Предполага се, че брендито се пие глътка по глътка.
— Ще го запомня за следващия път.
— Моля те, доста е скъпо. Ако си просто жаден, има вода и бира.
— Добре — раздразнено отговори Хлапето. — Казах, че ще го запомня, и ще го направя. — Помълча малко. — И така, как ще разберем дали си прав за Пророчицата или не?
— Допускаме, че съм прав и че тя е Пенелопа Бейли, и работим по това предположение. Започваме от Конфуций IV. Аз не знам нищо за Пророка, както и ти. Дори Демокрацията не знае нищо за нея. Но сме сигурни, че тя съществува. Хората са чували за нея. Хората говорят за нея. Ти си чувал за нея. Знаем, че Миропомазания я търси по Вътрешната граница. — Ледения замлъкна, а пръстите му потрепваха по компютърния пулт. — Така че започваме да обикаляме от един свят на друг, докато не намерим някого, който знае повече за нея или за името й. Може би ще разберем за някое място, за сцена на скорошно престъпление, дори име на съдружник… Рано или късно ще се доберем до нещо.
— И тогава?
— Тогава ще продължим да събираме парчетата информация, докато разберем дали тя е Пенелопа Бейли или не.
— Не знам — усъмни се Хлапето. — Целият сценарий, който изгради, всичко, което каза, са само предположения.
— Вярно — съгласи се Ледения, — но пък звучи логично.
— Тръгваме по цялата Вътрешна граница да преследваме бандита, само защото звучи логично? — Хлапето се усмихна саркастично.
— Когато ти плащаш сметките, ще го правим както ти казваш. Междувременно ако си против, мога да те оставя на най-близкия кислороден свят.
— Не, оставам с теб. Все още има доста светове, които искам да видя. И ще е по-добре да съм на заплата. — Той се замисли. — А ако тя наистина е жива, искам да се срещна с нея. — Внезапно се усмихна. — Кой знае, може би ще вляза в историята като човека, убил Пенелопа Бейли.
— Не бих заложил и кредит на това — каза сухо Ледения.
12.
Конфуций IV беше незначителен свят. Състоеше се от три изоставени Търговски града, няколко почти изчерпани мини, огромни равни полета, които нямаха нито богата почва, нито достатъчно влага, и един малък град.
Градът, Нов Макау, бе доста незабележителен дори за стандартите на Вътрешната граница. Павираните му улици, някога толкова красиви, имаха ужасна нужда от поправка и затрудняваха движението както на пешеходците, така и на автомобилите. Най-големият хотел приличаше на пагода от стомана и стъкло, а стаите бяха обзаведени със същата липса на вкус. Друг хотел наподобяваше императорски дворец според представата на някого, който не беше виждал нито император, нито дворец. Улиците бяха тесни и криволичещи, с множество барове и наркотични бърлоги, а надзорът на властите — сведен до минимум.
— Наистина ми харесва — обади се Силиконовото хлапе, докато вървяха по главната улица покрай два хотела и три скъпи нощни клуба.
— Мръсен и опасен град.
— Именно затова ми харесва. Екзотичен е.
— Твоята и моята представа за екзотично доста се различават — рече мрачно Ледения.
— Само погледни мъжете на входовете на някоя от тези сгради! — възкликна развълнувано Хлапето. — Обзалагам се, че съм виждал поне половината на обявите „Търси се“.
— Вероятно — съгласи се Ледения. — Трябва да те предупредя — това не ги прави желана компания.
— През целия си живот съм общувал единствено с фермери. Тези момчета изглеждат поне по- интересни.
— Кога за последен път някой фермер ти е свил портфейла, прерязал гърлото и те е оставил да умираш насред улицата?
— Ще ми се някой да опита, особено сега, когато имам имплантирани чипове — отговори Хлапето.
— Така ли? — попита развеселено Ледения. — Добре, може би ще мога да задоволя любопитството ти.
— Какво искаш да кажеш? — напрегна се внезапно Хлапето.
— Когато завием по тази улица, върви двайсет метра след мен и ти гарантирам, че ще имаш шанса да използваш новото си подобрено „аз“.
— А ти?
— Аз? Отказах се от такива номера преди половин век.
— Имах предвид, че ако мястото, където отиваме, е опасно, защо няма да преследват теб?
— Защото искат да живеят.
Хлапето се изсмя.
— Ти си един дебел куц старец.
— Точно така.
— Тогава защо няма да те нападнат?
— Защото аз съм Ледения — дойде отговорът с толкова студен глас, че накара Хлапето да приеме по- възрастния си спътник за много по-внушителен, отколкото изглеждаше.
— И така — къде отиваме?
— На място, където дори полицията не ходи. Две преки по-нататък.
— Има ли си име?
— Кошмарната алея.
— Живописно име — отбеляза Хлапето.
— Не. Точно. — поправи го Ледения.
Продължиха още петдесет метра и свиха в странична тясна уличка.
— Това ли е Кошмарната алея?
— Скоро ще стигнем.
Минаха покрай две полуразрушени сгради и стигнаха до криволичеща алея. Внезапно местността се промени — от нещо, което Хлапето смяташе за екзотично, а Ледения — просто за развалина, се превърна в нещо, което и за двамата беше странно.
Клубовете следваха един след друг по алеята, повечето от тях със собствени викачи. Имаше наркотична бърлога, салон за залагания, бар, друга наркотична бърлога, порнографско шоу, публични домове за мъже, за жени, за извънземни и за онези, които желаеха най-големия порок-табу — секс между видовете. Таверни, всяка по-мрачна и по-долнопробна от предната, подслоняваха всички раси.
Пискливи крясъци и дрезгав смях се носеха откъм публичните домове и ужасяващи викове се разнасяха
