— Ти, кучи сине! — изръмжа Куин, привличайки вниманието на другите клиенти. — Ти ме упои и ми отмъкна парите.
— Ти искаше да ми продадеш информация, която не притежаваше. Така че парите си бяха мои.
— Напротив, не са твои и съм дошъл да си ги взема. Дори да се наложи да те убия, пак ще го направя.
Хлапето се напрегна, но Ледения се облегна назад и сложи ръка на рамото му.
— Мъжът е просто бизнесмен. По-добре да му дадем това, което иска.
— Но… — започна Хлапето.
— Става въпрос за пари. Не си струва да се умира заради тях.
Ледения бръкна в джоба, където държеше пачката с банкноти, а Куин го наблюдаваше наежено. После спокойно извади малък пистолет и стреля точно между очите му. Две жени изпищяха, а сервитьор изпусна таблата. Високият мъж беше мъртъв, преди да падне на земята.
— Казах ти, че не си заслужава да се умира заради тях — подхвърли Ледения към трупа.
— Ти го уби? — възкликна Хлапето.
— Надявам се.
— Не му даде никакъв шанс!
— Ти май си мислиш, че това е игра — подразни се Ледения. — Тук не спазваме никакви правила… Мъжът дойде да ме обере или убие. Може би смяташ, че трябваше да изчакам той пръв да извади оръжието?
Хлапето не отговори, а Ледения се изправи, когато управителят и двама представители на охраната се приближиха до него.
— Всички в ресторанта са ми свидетели — каза той. — Заплаши, че ще ме убие.
— Заплаши, че ще те убие, ако не му върнеш парите — обади се един мъж от съседната маса.
— Все същото е. Не съм дошъл тук, за да ме ограбват, заплашвайки ме с оръжие.
— Пистолетът му е все още в кобура — отбеляза управителят.
— Той не ставаше за обирджия.
— Имаме го записано на холокасета — обади се единият от охраната. — Ако се е случило, както казвате, няма да имате никакъв проблем.
— Никога не съм имал — отговори Ледения и Хлапето знаеше, че той казва истината.
Миг по-късно двама полицаи влязоха в хотела, преминаха през тълпата, обградила тялото на Куин, и изслушаха историята на Ледения.
— Според мен всичко е наред — каза единият от тях. — Искате ли да дойдете в управлението и да дадете показания?
— Ще го направя тук — отвърна Ледения. — Мъжът беше глупак и плати за глупостта си.
— Нямах предвид такъв тип показания — усмихна се офицерът.
— Това е единственото, което имам да кажа — отбеляза Ледения. — Можете ли да проверите холокасетата тази сутрин? Придружителят ми и аз искаме да напуснем Конфуций следобед.
Офицерът го гледаше напрегнато.
— Вие сте Карлос Мендоса, нали?
— Да.
Другият кимна.
— Така си и мислех. Щом казвате, че е самозащита, за мен това е достатъчно, Засега сте свободен, ще прегледаме касетата до обяд. Ако подкрепя историята ви, ще можете да тръгнете според плана си.
— Добре.
Холокасетата потвърди разказа на Ледения за инцидента и те излетяха в ранния следобед.
— Сега знам защо те наричат Ледения — започна Хлапето, когато оставиха КонфуциЙ далеч зад тях.
— О?!
— Ти си студен и безчувствен точно каквато според теб е Пенелопа Бейли. Не казвам, че е лошо — добави бързо Хлапето. — Тук вероятно това е начинът да оцелееш… Трябва да си бил страшно опасен човек на младини.
— По-опасен съм сега.
Хлапето го изгледа продължително, после вдигна рамене.
— Щом казваш… Между другото доста хора на Конфуций те познават.
— Имал съм работа тук.
— Наричат те Мендоса, а не Ледения. Защо?
— Прякорите идват и си отиват, но през целия си живот съм бил Карлос Мендоса.
— Ледения ти отива повече.
— Благодаря — отвърна мъжът с доволна усмивка.
— Какви други имена си имал през годините?
— Не са важни.
През следващите няколко минути мълчаха. После Хлапето отиде в кухнята и си направи обяд. Когато се върна на мястото си, намери Ледения да изучава холографската карта на сектора Теразейн.
— Моцарт ли търсиш? — попита Хлапето.
— Намерих го — Ледения посочи една звезда, мигаща в жълто. — Това е Симфония. Моцарт е третата планета, която я обикаля.
— Колко далеч е?
— Оттук ли? С пълна скорост ще стигнем там за малко повече от един стандартен ден.
— И какво ще правя, когато отида там? — попита Хлапето.
— Евентуално ще се опиташ да се приближиш до Пенелопа Бейли и да откриеш какви са нейните планове. Но с какво ще започнеш, все още не знам. Затова сме се запътили към Аристотел.
— Аристотел?
— Това е университетска планета на края на Демокрацията. Ще платим такса и ще влезем в техния компютър — така ще открием всичко за Моцарт.
— А защо просто не се свържем с главния компютър на Делурос VIII? — попита Хлапето.
— Защото е по-вероятно някой да следи главния компютър, отколкото този на Аристотел — отвърна Ледения.
— Защо мислиш така? — настоя Хлапето. — В края на краищата ако е толкова умна, колкото казваш…
— Никога не съм казвал, че е умна, казах само, че вижда в бъдещето.
— Както и да е. Защо да не следи и компютъра на Аристотел?
Ледения се облегна назад и изключи холографската картина.
— Тя е най-могъщото и опасно живо същество, но съществуват граници на възможностите й. До осмата си година прекара детството си в бягство, а следващите шестнайсет-седемнайсет години — в килия пет на пет метра. Колко е видяла от галактиката? Делурос VIII е столицата на човешката раса, така че тя със сигурност знае за него, но мога да се обзаложа, че никога не е чувала за Аристотел.
— Дано да си прав. Може и да се обзалагаш, но аз съм този, който ще плаща, ако грешиш.
— Не греша. Тя притежава сили, които никой не може да разбере, но не е всезнаеща. Както и да е, щом научим малко повече за Моцарт, ще имаме по-добра идея като какъв да се представиш там.
— Защо просто не отида като наемен убиец? — предложи Хлапето.
Ледения се изкиска.
— Какво е толкова смешно? — остро попита Хлапето.
— Никой няма по-малка нужда от наемен убиец от Пенелопа Бейли. Освен това дори и да има, тя ще иска препоръки — а тъй като аз съм единственият ти поръчител, няма да оцелееш и до обяд.
— Мога да кажа, че работя за Гробокопача.
— Самият Ломакс е наемен убиец. Той не наема други.
Хлапето сви рамене.
— Беше просто предложение.
— Ако вярваше на поне половината от това, което ти разказах за нея, нямаше да направиш такова
