глупаво предложение — отговори Ледения. — Искаш ли да останеш жив след всичко това, по-добре започни да мислиш с главата си.
— Добре — съгласи се раздразнено Хлапето. — Не е нужно да мия откъсваш.
— Тя е всичко, което имаш. Съветът ми е да запомниш това и да забравиш своите физически възможности, придобити по силиконов начин.
— Някои от тези способности могат да се окажат полезни на Моцарт.
— Например?
— Например, че мога да виждам в тъмното.
— На нея не й е нужно да вижда. Тя ще знае къде си или къде ще бъдеш след трийсет секунди или трийсет минути.
— Ако съм толкова глупав и безполезен, защо изобщо ме пращаш?
— Щях да отида сам, стига да можех. Невъзможно е обаче да прикрия това накуцване, а освен това тя щеше да знае кой съм при всички случаи… Отиваш ти, защото си единствената пионка, с която разполагам.
— Благодаря, че ми повиши самочувствието — саркастично подметна Хлапето.
— Просто се грижа да не си прекалено самоуверен. Колкото и да те подготвям, когато се срещнеш с нея — ако оживееш достатъчно дълго — ще видиш една нормална млада жена и ще си помислиш, че съм преувеличил заплахата, която представлява — той помълча малко. — Просто запомни: по-добри мъже от теб са се опитвали да я спрат и всички са мъртви.
— Тогава защо отивам?
— Не отиваш там, за да я нараниш или заплашиш. Само ще се опиташ да събереш информация. Ако тя не може да види далечното бъдеще и ако не знае какво ще успееш да направиш с тези сведения, може би ще останеш жив и здрав.
Ледения стана, протегна ръце (доколкото можеше да ги протегне в претъпканата пилотска кабина) и се обърна към Хлапето:
— Ще се опитам да поспя, преди да стигнем Аристотел — съобщи той. — Ако искаш, направи същото.
Хлапето кимна и отиде до своята койка. Беше сигурен, че много трудно ще заспи, но му се стори, че сякаш само след минута Ледения го разтърси.
— Какво има? — попита младежът замаяно, изправяйки се рязко и удряйки глава в стената. — Не съм улучил койката ли?
Ледения се усмихна.
— Те са само две.
— Тогава какво има?
— Нищо. Спиш вече единайсет часа. В орбита сме около Аристотел.
— Шегуваш се? — Хлапето вдървено стъпи на крака.
— Провери хронометъра на кораба, щом не ми вярваш. Вече приготвих закуската.
— Никога не пропускаш ядене, нали?
— Не и ако не се налага.
Хлапето се присъедини към Ледения в кухнята, която действаше почти толкова клаустрофобично, колкото и пилотската кабина.
— Мислил ли си някога да си купиш по-голям кораб? — попита той, когато взе своята чаша с кафе и отпи една глътка.
— Предполагам, че ако се бях сетил, щях да си купя — призна Ледения. — Не смятах да напускам Последен шанс отново.
— Не е кой знае какъв свят, ако питаш мен.
— Не те питам.
— Човек като тебе и с парите, които имаш, би трябвало да живееш до приятеля си на Сладка вода.
— Въпрос на вкус. Предпочитам Вътрешната граница.
— Сладка вода е на Границата.
— Но не прилича на свят от Границата. Тя е рай за оттеглилите се милиардери. Последен шанс е точно каквото ми харесва.
— Аз лично харесах Конфуций. Особено Кошмарната алея.
— Още си доста млад.
Сигналната лампичка на компютъра светна два пъти.
— Да? — попита Ледения.
— Установих връзка с геополитическия компютър на Аристотел — съобщи компютърът.
— Добре. Извлечи информацията за планетата Моцарт.
— Звездна система?
— Симфония, в Теразанския сектор.
— Проучване… готово.
— Сега провери има ли информация за човек с прякор Пророка.
— Проверка… Информация за такова лице липсва.
— Добре. Прекъсни връзката и нека таксата бъде удържана от сметката ми на Байндър X.
— Работи… готово… връзката прекъсната — съобщи компютърът.
— А сега ми отпечатай информацията, която извлече.
Минута по-късно се появи една страница.
— Това ли е всичко? — намръщи се Ледения.
— Да.
— Изключи се.
Той взе листа хартия и го прочете, после погледна към Хлапето.
— Няма много, за което да се захванем — рече накрая.
— Така и предположих. И какво ще правим сега?
Ледения погледна отново към листа.
— Моцарт е кислороден свят, деветдесет и шест процента от стандартната гравитация, жителите му са 27 342 според последното преброяване… Населението се разделя по следния начин: шестдесет и три процента земеделци; двадесет и два процента в експорта — разбира се, изнасят земеделски продукти; останалите се занимават с различни неща. Няма постоянна армия, нито флота. Планетата е разделена на шест щата с централизирано правителство, което се избира на три години. Един космодрум, няма развит туризъм.
— Значи да се появя като земеделски работник, който си търси работа? — попита Хлапето.
Ледения поклати глава.
— Заседнеш ли в някоя ферма, възможно е да не успееш да се откъснеш от нея.
— Мога да отида в някой от градовете като наемен работник… предполагам.
— Прекалено бие на очи — отговори Ледения след известен размисъл. — Кой, за Бога, отива на земеделски свят, за да става чиновник или продавач?
— Тогава какво?
Ледения го погледна за миг.
— Ти си Силиконовото хлапе. Така че отиди като специалист и продавай уменията си. — Той мълча, докато обмисляше целия план. — Ти пътуваш по Вътрешната граница и създаваш чипове, каквито са необходими на клиентите ти. Фермерът, който има проблеми с нашествия на вредители в земите си, иска да вижда в тъмното, за да пази стоката си; занимаващият се с износ желае да знае дузина чужди езици; на бармана му се ще да размесва питиетата много по-бързо. А ти можеш да направиш необходимите чипове. Мисля, че номерът ще мине.
— Добър съм — съгласи се Хлапето, — но не съм чудотворец, нито пък хирург. Дори и да направя чиповете, не мога да ги имплантирам.
— Това не те засяга — вдигна рамене Ледения. — Ти трябва само да ги създаваш. От купувачите ще зависи да си ги имплантират.
— На планета с някакви си двадесет и седем хиляди жители може дори да няма лекар.
