Мбоя го изгледа продължително.
— Знаеш ли, ти си опасен младеж.
— Да.
— Колко души си убил досега?
— Нито един — призна Хлапето. — Но имам чувството, че ще ми хареса, когато го направя най- накрая.
— Обзалагам се, че ще е така — Мбоя замълча за миг. — По-добре се прибирай в хотела. Аз ще се погрижа за властите.
Хлапето кимна и тръгна край телата към вратата. На прага се обърна към Мбоя.
— Бях по-бърз от теб.
— Но не го уби. Не улучи.
— Все още свиквам с чиповете. Ще се целя по-добре следващия път.
— Ако аз бях на неговото място, нямаше да има следващ път. Изненада го. Гледаше в мен, когато ти стреля… Вече знам на какво си способен и никога не би могъл да ме изненадаш.
— Аз и не искам. Ако те победя, ще бъде в честен двубой.
— Успокоително е да го знам — каза кисело Мбоя.
Хлапето остана на прага.
— Мислиш ли, че сега тя ще иска да ме види? — попита накрая.
— Не знам.
— Припомни й, че искаха да я убият.
— Не е нужно да й припомням — отвърна Мбоя. — Именно затова от ресторанта дойдох тук. Тя знаеше, че ще се появят.
— Припомни й го все пак — настоя Хлапето. — Все още имам нужда от съвет за инвестициите си.
— Разбира се.
Хлапето чу шум една пряка по-надолу. Полицията придружаваше двамата играчи от казиното, затова реши да последва съвета на Мбоя и да се върне в хотела. Оставането тук нямаше да го приближи до Пророчицата, а тази публичност можеше да го лиши от достатъчно клиенти и от претекста да остане две или три седмици на планетата.
— Отседнал съм в Имението — каза той на Мбоя.
— Знам.
— Ще чакам да се обадиш.
— Не се надявай прекалено много.
Хлапето излезе навън, изчака, докато полицията и играчите минаха покрай него и влязоха в казиното, после се прибра в хотела.
Беше интересна нощ. Свърза се с човек, който работеше за Пророчицата и стана свидетел на една престрелка. Всъщност бе участвал в нея и адреналинът му все още бе повишен. Беше страхотно усещане, невероятно вълнение и той знаеше, че е намерил бъдещото си призвание веднага щом тази работа с Пенелопа Бейли свърши. Взе асансьора до стаята си и се просна на леглото както беше с дрехите. Обеща си, че онези певци, които бродят от свят на свят и пеят песни за Сантяго, Танцуващия с елени и Ледения, един ден ще пеят и за Силиконовото хлапе.
16.
Хлапето закусваше, когато Мбоя влезе в ресторанта и отиде до неговата маса.
— Тя ще се срещне с теб — каза той.
— Кога? — попита Хлапето.
— Сега.
— Само да си свърша закуската и идвам с теб.
— Вече я свърши. Не можеш да караш Пророчицата да чака.
— Мога — каза Хлапето, напълни отново устата си и задъвка замислено.
— Губиш си времето, ако правиш това, за да й направиш впечатление. За нея не си повече от едно насекомо.
— Може би ти не си повече от буболечка. Аз съм.
— Какво те кара да мислиш така? — презрително попита Мбоя.
— Защото никой не кани буболечки на разговор.
В следващите няколко минути Хлапето довърши яденето си под погледа на Мбоя, после си изпи кафето, сложи две рубли Нов Сталин на масата и най-накрая се изправи.
— Добре, нека да тръгваме.
Последва Мбоя до колата и миг по-късно пътуваха на юг, извън града. Минаха покрай няколко ферми, после намалиха до една, не по-различна от другите и спряха пред геодезичната кула, която гледаше към малко езеро.
— Няма стража — отбеляза Хлапето.
— Не й е необходима.
— Дори и ти ли?
— Дори и аз.
— Добре, нека да влизаме.
— Тя иска да те види насаме. Ще те чакам тук.
— В коя стая е? — попита Хлапето, слизайки от колата.
— Откъде да знам?!
Хлапето вдигна рамене, позволи на пътеката да го отведе до главния вход и изчака вратата да се отвори. Нямаше камери или скенери за идентифициране по ретината, нито признаци на някаква система за сигурност. Вратата се плъзна към стената и той влезе в кръгло фоайе.
— Тук съм — извика женски глас и той го последва в огромна стая, една от стените на която беше стъклена и гледаше към езерото.
Върху екзотичен стол, изработен от някакво непознато дърво, седеше Пенелопа Бейли. Беше русокоса, стройна, облечена в свободна бяла рокля. Хлапето реши, че би могла да е доста хубавичка, но някак си не притежаваше нито сексуалност, нито дори малко човечност. Имаше нещо в очите й, което не можеше да разбере. Когато се обърна към него, сякаш се взираше в нещо зад него, което единствено тя виждаше.
— Добре дошъл, господин Кайман.
Дори гласът й звучеше далечен, като че ли умът й беше някъде другаде, а останалата част от нея участваше в предварително организирано представление.
— Добро утро, Пророчице — отговори Хлапето.
— Моля, седнете.
— Къде?
— Където си изберете.
— Благодаря.
Хлапето седна върху диван, покрит с материя с металически блясък, която постоянно менеше цвета си според слънчевите лъчи.
Внезапно Пенелопа промени позата си и вдигна дясната си ръка над главата за секунда.
— Нещо не е наред ли? — попита Хлапето.
— Не.
— Изглежда не се чувствате комфортно — отбеляза той.
— Вие сте много прозрачен, господин Кайман — каза тя с почти нечовешка усмивка.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Знаете защо промених позата си, няма смисъл да се преструвате.
— Нямам ни най-малка представа защо помръднахте — отговори Хлапето.
Тя поклати глава, все още усмихвайки се, с очи, вперени в някаква далечна точка.
— Вие дойдохте да ми искате съвет, господин Кайман, но въпреки това отказвате да бъдете честен с мен.
