— Искрен съм с вас.
— Не, господин Кайман. — Тя стана и отиде до прозореца. — Дошъл сте на Моцарт, за да ме откриете, и знам, че не сте изпратен от онзи странен криминален тип, който се нарича Миропомазания… Това означава, че който ви е изпратил, ме познава от много години, отпреди да стана Пророчицата. Има само двама останали живи оттогава и единият от тях се оттегли — тя се обърна към Хлапето с очи, вперени в неговите, но фокусирани извън тях. — Изпратен сте от Карлос Мендоса, познат още като Ледения. И тъй като той не би ви пратил тук, без да ви каже коя съм и какво съм, вие знаете, че когато направя внезапно движение или извърша действия, неразбираеми за вас — каквито са повечето от тях — аз контролирам и манипулирам различните варианти на бъдещето.
Хлапето я изгледа продължително, преди да отговори.
— Бива си ви, както той ми каза.
— Приемам това като висока похвала. Той е единственият мъж, застанал някога срещу мен, единственият човек в целия свят, от когото винаги съм се страхувала.
— Все още ли се страхувате от него? — попита Хлапето.
Тя поклати глава.
— Не.
— И няма защо, той е един дебел и накуцващ старец.
— Накуцване, с което го дарих преди двайсет години.
Тя се взираше в далечината.
— Защо не го убихте тогава?
— Бях много млада — отговори Пенелопа. — Мислех, че ще умре от раните си и исках да страда.
Хлапето тъкмо щеше да се обади, когато тя протегна ръка.
— Какво има? — попита той.
— Вижте — тя посочи далечния край на езерото.
— Какво трябва да гледам?
— Там едно животинче се показа от дупката си, нали? — попита тя, все още надничайки в очите му.
— Да — съгласи се той. — Червеникавокафяво на цвят.
— Наблюдавайте внимателно — каза тя. Няколко секунди по-късно една птица се спусна надолу, сграбчи животинчето в ноктите си и отлетя с него.
— Вие знаехте какво ще се случи.
— Знам всичко, което ще се случи. Аз съм Пророчицата.
— Можехте ли да спасите гризача?
— Разбира се. Има безброй варианти на бъдещето. В някои от тях гризачът виждаше птицата навреме и успяваше да се скрие в дупката. В други вниманието на птицата се отвличаше от нещо и тя не го забелязваше.
— Как можехте да промените това, което се случи? — попита Хлапето.
Тя се усмихна отново, но не му отговори.
— Искате ли нещо студено за пиене, господин Кайман? Денят обещава да е топъл.
— Защо не го направите по-хладен? — предложи Хлапето.
— В къщата има климатик — отговори тя. — А и имам по-важни неща за вършене.
— В такъв случай бих желал малко вода.
— Последвайте ме, моля.
Тя тръгна по ослепително белия коридор към кухнята.
— Нямате ли слуги? — попита Хлапето, докато оглеждаше пълната с уреди стая.
— Милиони — отвърна тя и поднесе чаша под кранчето. — Студена — прошепна и водата потече. Когато чашата се напълни, тя каза: — Стоп — струята спря и тя подаде чашата на Хлапето.
— Благодаря.
Той я пресуши на един дъх.
— Няма защо, господин Кайман. Елате да седнем отвън под дърветата.
— Сигурна ли сте, че искате да излезете навън? Както казахте, в къщата има климатик.
— Имах неприятно изживяване, за което съм сигурна, че знаете — отвърна Пенелопа, докато го водеше към закрития двор. — Не обичам да се чувствам затворена.
Хлапето си припомни праха и астероидите, заобикалящи Алфа Крепело.
— Предполагам, че не обичате.
Той седна на една дървена пейка, а тя се настани на подобна пейка на около три метра от него, после веднага стана.
— Какво има? — попита Хлапето.
— Няма нищо, господин Кайман.
— Тогава какво…
Тя се усмихна.
— Има едно събитие — неговата същност не ви засяга, което трябва да се случи на свят, наречен Чероки. Миналото е определено и неизменно, господин Кайман, но има безброй варианти на бъдещето. Във всяко бъдеще, в което останех седнала, то не се случваше. В няколкото варианта, в които ставам, все още може да се случи.
— Но как може едно ставане на Моцарт да повлияе на нещо, което се случва на светлинни години оттук? — попита Хлапето.
— Нито знам, нито питам защо. Знам само, че е така… А сега да пристъпим към нашата работа, господин Кайман.
— Именно затова съм тук.
Тя го изгледа и само за миг очите й се фокусираха върху него. Той неспокойно си помисли, че предпочита тя да гледа в далечината, която според него бе бъдещето.
— Трябва да ме извините, господин Кайман, но не съм сигурна точно защо сте тук.
— Мислех, че знаете всичко.
— Знам множеството варианти на бъдещето — отвърна тя. — Но не знам всичко, което е било.
— В това няма логика.
— За мен има; А сега ще бъдете ли любезен да ми кажете защо дойдохте на Моцарт?
— Ако виждате бъдещето, значи знаете какво ще ви отговоря.
— Можете да кажете куп неща. Вие сте голям лъжец и егоист. Искам да чуя точно какво ще кажете.
— Как ще разберете дали лъжа?
— Знам повечето отговори на въпросите, които задавам.
— Тогава защо въобще ще ги задавате?
— За да разбера доколко може да ви се вярва, господин Кайман.
— А защо се интересувате?
— Всичко с времето си — отвърна Пенелопа, вперила поглед отново в някакво далечно време и място. — А сега ви моля да отговорите на въпроса ми.
— Дойдох на Моцарт да продавам компютърни чипове.
— Това е истина — отбеляза тя спокойно, — но не цялата.
— Добре — той вдигна рамене, — бях пратен от Ледения.
— Знам.
— Това е всичко.
— Защо ви изпрати тук?
— Според него нищо не може да ви убие, затова когато чу, че Хадес е разрушен, заключи, че сте избягала преди това.
— А Демокрацията съгласна ли е с него?
— Не… Той смята, че те са глупаци.
— Прав е.
— Както и да е, иска да знае какво смятате да правите сега.
