— По-готов не мога да бъда.
— Добре. Нека изчакаме още няколко минути, в случай че нашият човек си поспива следобед.
— Дори и да го прави, имаш вече над сто свидетели.
— Наистина — призна Ледения. — Но ми се иска Миропомазания да има отчет от очевидец. Аз самият бих постъпил така.
— Ти си шефът — Ломакс взе чашата си и отпи глътка от коняка.
Прекараха няколко минути в мълчание, сетне Ледения се обади отново:
— Мисля, че е време. — Замълча замалко. — Мразя да гледам как напускаш Последен шанс — добави студено той. — Това, дето го пиеш, е доста скъпо.
— Всичко е наред — отвърна с усмивка Ломакс. — Писах го на сметката си, която нямам намерение да плащам.
— Как така няма да я платиш! — изкрещя Ледения с глас, който прокънтя в таверната. — Когато си в моето заведение, не се различаваш от останалите клиенти!
— Ще се изненадаш колко по-различен съм, старче. — Ломакс все още не крещеше, но говореше достатъчно силно, за да бъде чут.
— И ти кървиш като всеки друг! — отвърна грубо Ледения, извади нож и го наръга в лявата ръка точно под лакътя, а Ломакс почувства да го пронизва остра болка и кръв — истинска кръв, обагри ръкава му.
— Трябваше да бъде по-нагоре, задник такъв! — изсъска през зъби той, докато Ледения откриваше старото си тяло срещу него в опит да се нахвърли отгоре му.
— Реших, че не можем да рискуваме — прошепна Ледения. — А сега ме застреляй, преди някой да се втурне да ни разтървава.
Ломакс успя да извади метателното оръжие и миг по-късно четири шумни изстрела проехтяха в таверната. Ледения се хвана за гърдите, сряза торбичката с ножа, завъртя се така, че всеки да види гърдите и корема му, потънали в кръв, и се строполи на пода.
Докато вниманието беше насочено към Ледения, Ломакс прибра метателното оръжие, с мъка извади лазерния пистолет и го прехвърли в здравата си ръка. След това започна внимателно да се оттегля, нащрек за всеки признак, че някой от клиентите може да се опита да го спре. Нищо не се случи и миг по-късно той се озова на улицата.
— Да вървим! — прошепна един глас и трима мъже веднага го заобиколиха.
— Само за момент — каза той завалено. — Трябва да си прибера нещата.
— Какви неща? — прошепна гласът. — Стоиш точно пред „Краят на пътя“.
— Сигурно вали — измърмори Ломакс. — Целият съм мокър.
— Какво има? — обади се друг глас. — Колко изпи тая нощ, а?
— Не много — отвърна Ломакс. — Но какво ми става? Чувствам се замаян.
— Хайде! — прошепна трети глас. — Преди някой да те е последвал!
— Да — съгласи се Ломакс. Внезапно падна на колене. — Не мога да стана — измънка той.
— Господи! — изсъска някой. — Вижте ръката му! Мисля, че Ледения е улучил артерия. Загубил е много кръв.
— Тогава му направете турникет, но нека се махаме оттук!
— Не го друсайте! Потънал е в кръв.
— Много хубав коняк — промърмори Ломакс и припадна.
23.
Не помнеше нищо от следващите четири часа. Очевидно го бяха превързали, пъхнали в кораба му и настроили навигационния компютър да го отведе на стотици светлинни години и там да остане неподвижен между звездните системи.
Можеха да ми дадат поне малко упойка, помисли си кисело той — пронизваше го болка при всяко движение на лявата му ръка. Бяха срязали ризата му и превързали ръката с няколкото останали чисти ленти плат, но кръвта се бе съсирила и той се измъчи, докато откриваше раната. В аптечката имаше дезинфекционни средства в изобилие, но нищо, с което да зашие или обгори раната. Затова заповяда на кораба да кацне на първата човешка планета.
Вината бе на Ледения, реши той, опитвайки се да въздържа гнева си. Никой не успяваше да надвие ината на този дебел старец. Беше го планирал от самото начало и всичките приказки онзи следобед, че раната ще бъде фиктивна, бяха поредната димна завеса. Знаеше точно какво прави, дъртият му Мендоса. Раната беше дълбока и болезнена, Ломакс беше отслабнал от загубата на кръв. Миропомазания сигурно щеше да му даде няколко дни за възстановяване, вместо да го изпрати срещу Пророчицата. И все пак, благодарение на богатия си опит, Ледения бе успял да прониже най-важните нерви и сухожилия около артерията. Беше грозна рана и много болезнена, но нямаше да му попречи да се изправи срещу Хлапето след няколко дни. Бързо преливане на кръв, малко болкоуспокояващи и щеше да е като нов, когато Хлапето се появеше. Щеше да се преструва на по-слаб (Ледения сигурно предполагаше това) вместо да тръгне срещу Пророчицата (а и без това я смяташе за неуязвима). Вероятно слуховете за неговото разминаване на косъм със смъртта и сериозна загуба на сили щяха да му дадат предимството на изненадата срещу Хлапето.
Проклетият Леден беше помислил за всичко и въпреки че без съмнение бе абсолютно прав, Ломакс не преставаше да му се ядосва.
През следващия ден постоянно губеше съзнание и се опомняше. Накрая се събуди стреснат, когато компютърът му сигнализира, че е получил разрешение за кацане на Полукс IV. Поиска по радиото медицинска помощ, прехвърлиха го в линейка и бързо го откараха до близкия медицински център. Два дни по-късно със стерилна превръзка на ръката и нормална кръвна картина той излетя от планетата.
Нямаше представа къде е Миропомазания, но се свърза с Корбеккиан на Олимп по зашифрован канал и му бе предадено, че неговият ръководител в момента е на сигурно място в една крепост на пустинния свят Бета Щромбърг, познат още като Новата Гоби. Той даде координатите на компютъра си, хапна лек обяд и спа през повечето време дотам. Щом влезе в орбита, използва секретната честота, която му бе дал Корбеккиан, да съобщи за пристигането си и няколко минути по-късно бе упътен да се приземи на малко поле на екватора.
Излезе от кораба и се озова в невероятен пек и горещина. Почувства се леко отпаднал, докато носеше чантата с принадлежностите си към малката митническа станция, където веднага му дадоха термос с вода и няколко солни таблетки.
— Нужно е малко време да се свикне — сподели един от охраната.
— Не повече, отколкото в ада, обзалагам се — измърмори Ломакс, като изпи водата и таблетките. Мъжът се изсмя.
— Няма спор.
Ломакс се огледа наоколо, заслонявайки очи с ръка.
— И сега какво? — попита той.
— Елате с мен. — Мъжът от охраната го поведе към една кола. — Той ви очаква.
— Така ли?
— Вие сте герой, Гробокопачо. Изпрати много хора срещу Ледения. Но вие сте единственият, който успя.
— Вие вече знаете за това?
— Не се случват много неща, които Миропомазания да не знае — отвърна човекът, докато се качваха. Заповяда на двигателя да се включи и внезапно Ломакс почувства животоспасяващ студен бриз от всички страни. — Така по-добре ли е?
— Много по-добре — отговори Ломакс. — Иска ми се никога да не сляза.
Човекът от охраната отново се засмя и подкара колата по тясна ивица земя, която се различаваше от останалата наоколо единствено по следите от гуми. Пътуваха около петнадесет километра, заобиколиха огромна пясъчна дюна и внезапно се озоваха пред внушителна крепост, която можеше да побере поне три хиляди души.
— Едва ли сте построили това за един миг — отбеляза Ломакс, докато изучаваше сградата — огромна
