да се присъедините към него за обяд, когато се върнете.
— Благодаря. — Ломакс тръгна по коридора. След малко се носеше по твърдата повърхност на окъпаната от слънцето пустиня, като се чудеше каква раса е живяла на това място. Космодрумът изникна веднага след като заобиколиха огромната дюна, защитаваща крепостта, но светлината и перспективата му изиграха лоша шега в определянето на разстоянието — на колата й отне цели пет минути повече, отколкото той предположи, за да стигне до кораба му.
— Ще ви чакам тук, господине — каза шофьорът.
— Не е необходимо — отвърна Ломакс. — Може да се позабавя.
— За да вземете няколко хапчета, господине?
— Искам да презаредя лазерния си пистолет.
— Имаме презареждащо устройство и в крепостта, господине.
— Доверявам се само на моето — отговори Ломакс.
Шофьорът вдигна рамене.
— Както кажете, господине.
— Може да отнеме половин час, а не искам нито ти, нито колата да прегреете. Защо не отидеш на наблюдателната кула и не пийнеш нещо студено? Поглеждай към кораба и когато ме видиш да излизам през люка, просто ела и ме прибери.
— Както кажете, господине — съгласи се шофьорът, който вече се чувстваше неудобно от горещия въздух, нахлуващ през отворената врата откъм Ломакс. Подкара към кулата веднага, щом Ломакс отвори люка на кораба си, влезе и затвори люка.
Вътре беше непоносимо горещо. Веднага включи климатика и за кратко време температурата падна до поносимо ниво. Започна да зарежда пистолета си — не искаше да го хванат да го прави довечера в крепостта. После се настани на пилотското място, включи радиото, замаскира сигнала си, доколкото можа и предаде по подпространствената честота частния секретен код на Ледения.
Миг по-късно глас преряза статичното поле:
— Тук е Ледения.
— Говори Ломакс.
— Какво става?
— Хлапето е мъртъв, Миропомазания ме обича, а аз ще наръгам твоята ръка, когато те видя.
Ледения се изкиска.
— Трябваше да го направя правдоподобно. Надявам се, че не съм ти причинил трайни увреждания.
— Ще оживея — отвърна Ломакс. — Или поне няма да умра заради ръката — поправи се той. — Но Миропомазания може и да ме очисти, ако прекалено често бъркам в отговорите си.
— Проблеми ли имаш?
— Не още, но може да се появят всеки момент. Работя на тъмно тук. Нямам представа какво искаш, но аз знам съвсем малко за Пророчицата, а той си мисли, че зная доста повече.
— Разбирам — настъпи кратка пауза в трансмисията. — Добре, предполагам, че е време за раздвижване.
— Раздвижване? Къде да ходя?
— Просто така се изразих — отвърна Ледения. — Аз трябва да се раздвижа. А ти оставаш там, където си.
— И какво искаш да правя?
— Някак си трябва да убедиш Миропомазания да атакува планета на име Моцарт, и то с всичките си сили.
— Моцарт? — намръщи се Ломакс. — Никога не съм чувал за нея.
— Това е третата планета от системата Симфония. На твоите карти е Алфа Монтана III.
— И защо е толкова специална?
— Там е Пенелопа Бейли.
— Наистина или искаме той да мисли така?
— Наистина е там.
— И искаш да атакува с пълна мощ?
— Точно така.
— Това включва ли ядрени и химически оръжия?
— Всичко, което има — отговори Ледения. — Дори антиматерия, ако притежава такава.
— Съмнявам се. Но дори и така няма да остане много от Моцарт, след като го удари.
— Не се заблуждавай. Няма да успее да закачи и един косъм от главата й.
Ломакс отново се намръщи.
— Тогава за какво е всичко това?
— Трябва да отида на планетата.
— Искаш да използваш армия от двеста милиона души за отвличане на вниманието? — попита невярващо Ломакс.
— Може и така да се каже. Трябва да е заета с тях, докато кацна.
— Почакай малко, Ледени. Ако тя е такава, каквато я описваш, ще знае, че се каниш да кацаш. Имам предвид, че ще вижда и другите неща освен битката, нали?
— Разбира се. Но тя ще е твърде заета с непосредствената заплаха и ще ме остави за по-късно, така да се каже.
— И какво ще стане, когато наистина се заеме с теб?
— Това си е моя грижа. Ти просто се погрижи Миропомазания да атакува. Уби Хлапето, а той мисли, че си убил и мен. Дай му правдоподобна причина да нападне. Би трябвало вече достатъчно да ти се доверява, за да го направи.
— Не е най-доверчивият човек, с когото би искал да се срещнеш — отвърна уклончиво Ломакс.
— Тогава измисли защо трябва да ти се довери и се възползвай.
— Ще направя, каквото мога.
— Твоето „каквото мога“ засега се оказа достатъчно. О, трябва да знам още едно нещо.
— Какво?
— Неговите кораби имат ли специални военни емблеми? Не искам те да ме взривят, докато се приближавам до планетата.
— Не, доколкото знам — отвърна Ломакс. Помисли малко. — Не, сигурен съм, че нямат. Когато Демокрацията мисли, че се готвиш да атакуваш, не обявяваш присъствието си, слагайки емблеми върху всичките си кораби, нали?
— Дано си прав.
— Ако открия нещо друго, ще се опитам да те известя — обеща Ломакс. — Корабното ти радио още ли отговаря на същия секретен код?
— Да.
— Добре. Ще ти сигнализирам, ако съм сгрешил за емблемите.
— Как мислиш, кога ще го накараш да атакува? — попита Ледения. — По-близо сте до Моцарт, отколкото съм аз. Искам да съм сигурен, че няма да пристигна прекалено късно.
— Силите му са разпръснати навсякъде по Демокрацията и Вътрешната граница. Ако ги свика веднага, вероятно ще им отнеме близо два месеца да се съберат и да образуват единна формация. — Той помълча замислено, после продължи: — Предполагам, че ще свика силите от най-близките системи — около пет хиляди кораба, от три до пет милиона души, и ще атакува в рамките на седмица.
— Тогава е най-добре да тръгна слея два дни и да спра няколко системи по-далеч, докато сензорите ми уловят флотата ви.
— Не бързай толкова — спря го Ломакс, — все още ми предстои да го убедя. Не е толкова лесно, колкото си мислиш… Не съм умен колкото теб, Леден. Всеки път когато започна да злоупотребявам с истината, той става подозрителен.
— Тогава нищо не му казвай — рече строго Ледения.
— Какво искаш да кажеш?
— Остави го сам да открие истината — отвърна Ледения, — тоест истината, в която искаме той да
