Осемнадесета глава
Найтхоук седеше в кухнята с чаша кафе в ръка, на няколко крачки от командния стол. Корабът се носеше в пространството на автопилот. Дядо Коледа спеше в своята половина от кабината за екипажа. От коридора долиташе силното хъркане на Маркиза.
Мелисанда излезе от пилотската кабина, увила около себе си само една хавлиена кърпа.
— Може ли да седна?
Найтхоук посочи празния стол срещу себе си.
— Може ли и чаша кафе, ако обичаш?
— Не искай от мен — отвърна той, — а от кухнята.
Тя повтори молбата си като заповед и след малко на масата пред нея имаше чаша черно кафе.
— Благодаря — каза тя.
— Ако чакаш да ти каже „Пак заповядайте“, ще останеш разочарована — измърмори Найтхоук. — Само контролният панел отговаря.
— Защо?
— Защото така ми харесва.
— Не бъди толкова враждебен — усмихна се тя. — Не те критикувам.
— Не съм враждебен.
— Така звучи.
—
— Добре, щом казваш — сви рамене тя, при което хавлията се разхлаби и се свлече на кръста й. — Извинявай — каза тя със съблазнителна усмивка.
— Покрий се! — сопна се Найтхоук.
— Какъв е проблемът? — попита невинно тя и бавно намести кърпата. — Не е нещо, което не си виждал и преди или вече си забравил.
— Не съм забравил.
— Помогни ми да си я сложа — прошепна Мелисанда и отново се уви с кърпата.
— Наметни си я сама.
— Добре, но не гарантирам, че няма да се смъкне отново.
Найтхоук направи гримаса, стана и отиде до нея.
— Ето тук — посочи тя, сочейки мястото, където искаше да я защипе. Подаде му една лъскава, богато украсена щипка и той захвана двата края, като се опитваше да не обръща внимание на парфюма й.
— Готово — върна се той на стола си.
— Сигурен ли си? — попита невинно тя и се изправи на крака. — Много е къса.
— И какво от това?
— Ами какво ще стане, ако си вдигна ръцете ето така? — каза тя и понечи да го направи.
— Просто седни и нищо няма да стане.
— Не мога да седя през цялото пътуване.
— Тогава се облечи.
— Не искам да будя Маркиза. — Тя се усмихна. — Мисля, че го изтощих.
Найтхоук не отговори.
— Кафето е много добро — обади се тя след малко.
— Как разбра? — попита той. — Още не си го опитала.
— Но ми стопли ръцете. — Тя се протегна и сложи ръка върху неговата. — Виждаш ли? Никой не иска да го докосне студена ръка.
— Мен не ме притеснява.
— Е, може да не ти е неприятно на ръката, но ако те докосна на други места, ще подскочиш. — Тя замълча. — Или щеше да подскочиш, ако ръцете ми бяха студени. Като изстинат ще ти покажа.
— Не е нужно.
— Аз нямам нищо против — отвърна тя. — Все пак, тук всички сме приятели, нали така?
— Може би трябва да си стоиш с приятеля, който те доведе — предложи Найтхоук сухо.
— Но той спи дълбоко — каза тя. — Ако се заслушаш, ще го чуеш как хърка.
— И какво от това?
— Той има нужда да поспи… но аз вече се наспах. Скучно ми е да лежа в кабината и да го гледам. — Тя се усмихна изведнъж. — Разбира се, той е гол.
— Сигурно намираш това за страшно възбуждащо.
— Ами, зависи — сви рамене тя. — Искам да кажа, не ми е много весело да се възбуждам сама. Бих се възбудила, ако и той се възбуди. Искаш ли да ти кажа как бих го възбудила?
— Не.
— Сигурен ли си? — попита тя. — Може и ти да се възбудиш.
— Остави ме на мира! — каза той рязко, стана и отиде на командния стол.
— Мислех, че ме харесваш.
— Харесвам те — прошепна той.
— Дори си помислих, че ме желаеш — продължи тя.
— Идваш при мен, само когато и двете кабини са заети.
— Смяташ, че ни трябва кабина? — засмя се тя. — Там няма нищо друго, освен едно легло. — Мелисанда стана и свали хавлиената кърпа. — Тук си имаме всичко, което ни е нужно. Мръщиш се. Не ти ли харесва това, което виждаш? — престори се на обидена тя.
— Харесва ми.
Тя се приближи бавно към него, като внимателно заобикаляше кълбото, което бе кацнало на едно табло на няколко крачки.
— Да, виждам, че ти харесва — каза тя, като гледаше към слабините му.
Той сграбчи ръката й, дръпна я в скута си и я целуна жадно.
— Внимателно — изкикоти се тя и се размърда. — Ще ме пронижеш.
— В общи линии това е целта — каза той.
— Какво ще стане, ако Маркиза се събуди и излезе в коридора в този момент? — попита тя.
— Ще трябва да го убия.
— Как ще го направиш, след като аз съм в ръцете ти?
— Много говориш.
— Трябва да се уверя, че все още спи.
— Забрави.
— Не — каза тя и стана. — Наистина трябва да проверя. Не искам да се озова между куршумите.
Преди Найтхоук да успее да я спре, тя отиде обратно в корабната кухня и се уви с хавлиената кърпа, след което изчезна в пилотската кабина. Появи се след няколко секунди и каза безгласно:
— Спи дълбоко.
Когато отново се запъти към Найтхоук, се чу сънливият глас на Дядо Коледа.
— Какво, по дяволите, става тук?
Само след секунда той се показа от кабината си, спря рязко и прецени ситуацията, щом видя Мелисанда.
— Не си имала много време да се облечеш, а? — каза той саркастично.
— Излязох само да си взема кафе — усмихна се тя.
— Кухня, сервирай две кафета — поръча възрастният човек. Появиха се две чаши черно кафе. Перлата от Маракайбо се обърна към Найтхоук и сви безпомощно рамене, при което кърпата едва не се смъкна.
— Е, колко съм спал? — попита Дядо Коледа.
— Може би четири-пет часа.
— Жалко, че не поспах още час — каза той. — Можеше да постигнеш някакъв напредък с дамата.
— Няма начин — отговори Мелисанда. — Аз съм напълно вярна на Маркиза.
— А аз съм прероденият Рамзес II — каза Дядо Коледа.
Мелисанда се обърна към Найтхоук.
— Нима ще му позволиш да ми говори така?
