— Ти си напълно вярна на Маркиза — каза Найтхоук. — Нека
— За какъв се имаш — някакъв си скапан герой — изсумтя презрително тя.
Внезапно Маркиза подаде глава в коридора и погледна към кухнята.
— Какво става?
— Нищо — каза тя. — Говорим си.
— Събудихте ме.
— Не сме искали. Легни си пак.
— Връщай се в леглото! — изръмжа той. — Не обичам да спя сам.
— Както кажеш.
—
Тя стана, защипа кърпата си и се обърна към Найтхоук.
— Може би ще довършим разговора по-късно.
— Може би — каза той безучастно.
— Идвай веднага — отсече Маркиза и се прибра в кабината, а тя го последва след няколко секунди.
— Млад си още, та да имаш предсмъртно желание — каза Дядо Коледа, докато вратата на кабината се затваряше с плъзгане. — Надявам се, че онова, което ставаше тук, не е това, което си мисля.
— Не искам да говоря.
— Обзалагам се, че не искаш — каза възрастният мъж. — Чудя се колко ли малки животинки е измъчвала до смърт като е била дете.
— Млъквай!
— Както искаш — каза Дядо Коледа и отпи глътка от кафето си. — Колко време има още до Олигархията?
Найтхоук погледна един екран.
— Навлязохме преди около пет часа.
— И кога ще стигнем до системата на Делурос?
— При тази скорост, може би след тридесет часа.
— Още тридесет часа — каза замислено Дядо Коледа. — Прекалено много време да не стане някое убийство заради нея.
— Не искам да говорим за нея — каза Найтхоук застрашително.
— Още ли имаме опашка?
— Малой? Да, още е там на няколко милиона километра.
— Звучи много, но като се замислиш че е, колко — десет секунди?
— Малко по-малко.
— Искаш ли да поспиш? — попита Дядо Коледа. — Мога да наглеждам нещата тук.
Найтхоук поклати глава.
— От доста време не си спал — продължи Дядо Коледа. — Искам рефлексите ти да са сто процента като стигнем там. Наспи се.
— Как мога да спя като зная, че тя е в леглото с него на по-малко от пет метра? — попита Найтхоук с раздразнение.
— Ето какво било — изсумтя Дядо Коледа. — Мислиш, че ако останеш тук в контролното отделение, може би той няма повече да прави секс с нея?
— Те не правят секс, а спят — каза Найтхоук. — Или поне той спи.
— Но и това не ти харесва, така ли?
— Не — отвърна Найтхоук.
— Ами, щом е така — продължи Дядо Коледа, — имам едно предложение.
— Така ли?
— Няма да ти хареса, но е доста разумно.
— Да чуем.
— Това момиче ти е завъртяло главата, синко — каза Дядо Коледа. — Направо те побърква. Не можеш да мислиш за нищо друго, а това е смъртоносно.
— Искаш да убия Маркиза?
— Не можеш да го убиеш… все още — сопна се възрастният мъж. — Не забравяй първоначалната си мисия: той трябва да ти каже кой е убиецът.
— Тогава какво предлагаш?
— Убий
— Луд ли си? — извика Найтхоук.
— Ни най-малко — каза Дядо Коледа. — Всеки път, щом Маркиза реши да дремне или си обърне гърба, тя те съблазнява и те дразни. Не се опитвай да отричаш; не съм сляп. Ако не я убиеш, тя ще ви предизвика да се сбиете преди да си готов за това.
— Но целта на това пътуване беше да убия Маркиза, за да мога да бъда с нея — възпротиви се Найтхоук.
— Не си заслужава да бъдеш с нея, синко — каза възрастният мъж. — Нека аз да си обирам църквите, докато ти убиваш Перфектния убиец, след което и двамата да зарежем всичко и да се оттеглим някъде, където нито добрите, нито лошите ще могат да ни намерят.
— Звучи чудесно.
— Разбрахме ли се?
— Ще стане, щом убия Маркиза — каза Найтхоук. — Ще вземем Мелисанда с нас.
Възрастният мъж въздъхна дълбоко, но не каза нищо.
Деветнадесета глава
Бяха на тридесет и осем часа от Тундра. Найтхоук ставаше все по-напрегнат. Когато не беше погълнат от фантазиите си за Мелисанда, тя беше наоколо, изпращаше му тайни усмивки, намираше си поводи небрежно да се отърка в него, изкушаваше го с докосването и уханието си.
Поведението й коренно се променяше, ако Маркиза беше наоколо. В такива моменти никога не се отделяше от него по своя воля. Всяка част от тялото й беше достъпна за ръцете му, дори пред очите на Найтхоук и Дядо Коледа. Но Маркиза не се интересуваше от управлението и навигацията на кораба и прекарваше повечето време в кабината си. Веднага щом изчезнеше, тя отново започваше да дразни Найтхоук със същата убедителност, с която го игнорираше, когато Маркиза беше там.
В един кратък момент на уединение Джеф гледаше разсеяно корабните екрани. Заповяда да се даде увеличение с надеждата да види кораба на Малой, но не се забелязваше нищо друго освен звезди и безкрайният черен космос.
Най-накрая реши да установи радиовръзка с Малой, за да разбере защо ги следва, но не успя да намери кораба му. Беше там, следеше ги, но не отговаряше на сигналите. Найтхоук се намръщи. Нито Малой, нито корабът му представляваха физическа заплаха, но Найтхоук не харесваше нещата, които не разбираше, а не разбираше защо дребосъкът го следваше към Олигархията.
— Ако толкова те притеснява — обади се глас зад него, — нека намалим, за да ни настигне и да го гръмнем на милиони парчета.
Маркиза беше влязъл, докато Найтхоук се занимаваше с радиото.
— Не съм казал, че ме притеснява — отвърна Найтхоук враждебно.
— Нямаше нужда.
— Просто искам да зная защо е там.
— Очевидно някой го е изпратил — отвърна Маркиза.
— Кой и защо?
Маркиза сви рамене.
— Идея си нямам. — Той замълча, след което му хрумна нещо и се усмихна. — Щом не искаш да го гръмнем, остави го да ни настигне и го заплаши, че ще го заключиш в една стая със Свещеното кълбо. Обзалагам се, че изведнъж ще изгори от желание да говори с нас.
