Перфектен убиец

Найтхоук си наложи да се успокои, отпусна тялото си мускул след мускул и се опита да не мисли за жената със синята кожа, изтегната на леглото му. Най-накрая Свещеното кълбо започна да мърка и той усети, че е успял да се овладее.

— Трябва да се научиш да контролираш младата си кръв — отбеляза Маркиза, който го наблюдаваше внимателно. — И крайно време е да разбереш кой раздава заповедите тук.

— Учим се, колкото можем по-бързо — каза Дядо Коледа, преди Найтхоук да успее да направи някоя язвителна забележка.

— Това исках да чуя — отвърна Маркиза.

Изведнъж Мелисанда се показа в коридора.

— Гладна съм — оплака се тя. — Какво имаме за ядене?

— Не питай мен — каза Найтхоук студено. — Питай кораба.

Джеф отиде до корабната кухня и я задейства. Изведнъж светнаха светлини и във въздуха се появи едно илюстрирано меню, като пред пътниците се показаха триизмерни образи на ястията.

— Това наистина ли е пържола? — попита тя.

— Направена е от соев продукт — отговори Найтхоук. — Но няма да усетиш разликата.

— Ами добре — каза Маркиза, — щом изглежда като пържола и има вкус на пържола, кой го интересува какво е всъщност?

„А ако някой изглежда като Перфектния убиец, и мисли като него, и убива като него, помисли си Найтхоук, никога не го вбесявай като пилотираш кораба му и като се перчиш с жена си пред него.“

— Какво ще хапнеш, любов моя? — попита Маркиза.

— Нищо — отвърна Мелисанда.

— Сигурна ли си?

— Не ям фалшификати. — Тя въздъхна. — Освен това, каквото искам, го няма в корабната кухня.

Тръгна с бавни крачки по коридора и се усмихна прелъстително на Маркиза, когато стигна до вратата на кабината.

— Можеш да го изчакаш в контролното отделение — предложи Дядо Коледа, когато тя стигна до края на коридора.

Мелисанда се разходи бавно из кухнята и спря на няколко крачки от Найтхоук.

— Има само три стола — отбеляза тя.

— Да, само три са — каза Найтхоук.

Тя впери поглед в скута му, докато той се размърда неловко на стола си, след което се обърна и се върна в кухнята.

— За Бога, изглежда страхотно! — възкликна Маркиза и стана. — Мисля, че ще се оттеглим в стаята си за малко — засмя се и се запъти към пилотската кабина.

Найтхоук ги гледаше с безизразно лице, без да помръдне. Кълбото подскочи на пода и зави тихо. Изведнъж той усети тежка ръка на рамото си и видя, че Дядо Коледа е дошъл до него.

— Не прави глупости, синко — каза възрастният мъж.

— Трябва да го оставя да се въргаля с нея в моето легло и изобщо да не реагирам, така ли? — попита Найтхоук с напрегнат глас.

— Изборът е неин.

— Не е! Той ще я убие, ако каже не.

— Не искам да те разстройвам — сви рамене Дядо Коледа, — но тя вероятно не е казвала не, откакто е била на дванадесет.

— Млъквай! — сопна се Найтхоук и Кълбото, което все така виеше застрашително, скочи на рамото му.

— Аз не съм ти враг — Дядо Коледа се отдръпна и сниши гласа си. — Запомни го! Просто се опитвам да те предпазя от сигурна смърт.

— Добре — промърмори Найтхоук след дълго мълчание. — Ще се придържаме към плана. Ще живее, докато ти си ограбиш църквите и аз убия Перфектния убиец. Но след това… — той се протегна и разсеяно погали кълбото, което потрепна няколко пъти, след което се отърка в него.

— Само не го подценявай — каза Дядо Коледа.

— Мога да го убия — отсече Найтхоук мрачно.

— Звучиш ужасно сигурен в това.

— Не съм искал да бъда най-добрият убиец в Галактиката — каза Найтхоук. — Но такъв са ме направили. — Изведнъж чу екзалтираните стонове на Мелисанда, които долитаха дори през затворената врата на кабината. Лицето на Найтхоук стана още по-мрачно. — Онези на Делурос са си имали причини, но сега и аз си имам.

Разнесе се механичен глас.

— Внимание, следвани сте на десет минути и три секунди, четири единици вляво.

Найтхоук се намръщи и подаде команда на кораба да смени курса. Гласът замълча за малко, след което повтори съобщението с леко изменение в координатите.

— Какво става? — попита Дядо Коледа.

— Има някой зад нас.

— Кой?

— Отказва да се идентифицира, но засякохме регистрационния му номер и сигналите до други обекти и сега знаем честотата му. Компютърът скоро ще открие кой е.

— Може би трябва да кажем на Маркиза.

Още един стон се разнесе от кабината на Найтхоук.

— От друга страна, може би не трябва да му казваме.

Найтхоук стоеше абсолютно неподвижен като се насилваше да гледа в компютърния екран. След минута на лицето му се изписа весела изненада.

— Събрахме се цялата банда — обяви той.

— Какво имаш предвид? Кой е в другия кораб?

— Гущера Малой. Вероятно ни следва, още откакто излетяхме.

— Кажи му да се маха.

— Не ставай глупав! Няма да се махне, само защото така съм му казал. Има си причина да е след нас.

— Каква причина? — попита Дядо Коледа.

Из кораба се разнесе още едно стенание, което премина в писък и след това в доволна въздишка.

— Де да знаех — отговори Найтхоук.

— Може би ако спреш да мислиш какво става на десетина метра и се съсредоточиш върху онова, което се случва на един парсек оттук, все нещо ще се получи — каза Дядо Коледа.

— Аз се концентрирам върху Малой.

— О, да — недоверчиво възкликна възрастният човек.

— И върху Маркиза.

— Той ли му е поръчал да ни проследи?

— Как, по дяволите, мога да зная?

— Защо не го попиташ? — предложи Дядо Коледа. — Ако се съди по шума, ще приключат до една-две минути. Само изчакай да си обуе панталоните.

— А ако той не знае защо Малой е тук?

— Трябва да разберем кой го е изпратил по петите ни.

Найтхоук се опитваше да мисли за Малой, или за Маркиза, или за Перфектния убиец, но непрекъснато се връщаше към една натрапчива мисъл: По дяволите, не звучеше така като беше с мен!

Чувстваше, че иска да убие някого, но в този момент не знаеше дали Маркиза или Перлата от Маракайбо, или може би дори самия себе си.