Перфектен убиец

— Някои от кои? — чу се познат глас откъм преддверието. Двамата се обърнаха и видяха Маркиз Куинсбъри, прегърнал Перлата от Маракайбо.

— А тя какво прави тук? — попита Дядо Коледа.

— Никъде не тръгвам без жизненонеобходими неща. — Той прокара пръсти през косата й, по врата, до гърдите й, наведе се и я целуна по ухото, а тя се ухили на Найтхоук. — Здравей, Джеферсън — каза той, когато вдигна поглед. — Как вървят нещата?

Найтхоук се усети, че е вперил поглед в момичето със синя кожа. Нямаше представа какво е било изражението му в момента, когато Маркиза я галеше и целуваше, но осъзна, че атмосферата е толкова напрегната, че Кълбото е престанало да мърка. Изведнъж се съвзе.

— Закъсня — изръмжа той. — Исках да сме тръгнали преди половин час.

— Жертвата ти може да почака — отвърна Маркиза спокойно. — На този етап едва ли знае колко е часът.

— Трябваше да кажеш, че ще закъснееш — повтори Найтхоук. — Изисква се елементарно възпитание.

— Това е моята планета — отговори Маркиза. — Тук всичко се подчинява на моите закони. — Той погледна Найтхоук в очите и се усмихна. — Това означава, че щеше да тръгнеш половин час по-рано, отколкото трябва.

Мелисанда се изсмя без да откъсва очи от тези на Найтхоук.

— Добре — махна с ръка Джеф. — Да тръгваме, ако нямаш нищо против.

— Съгласен съм.

— Ще ни е малко неудобно. Не очаквах да вземем друг пътник.

— Няма проблем — каза Маркиза невъзмутимо, — трябват ни само три легла.

— Имах предвид кислорода и храната.

— В такъв случай ще спрем на някоя планета и ще попълним запасите, щом стане нужда.

— Има място само за трима души на борда — настоя Найтхоук.

— Това не е проблем — каза Маркиза. — Двамата с нея ще сме в капитанската кабина. Ти можеш да спиш със старчето. — Преди Найтхоук да успее да възрази, той добави: — Заведи я долу и я разведи из кораба.

Найтхоук усещаше парфюма й, докато Мелисанда минаваше покрай него. Беше тясно и тя се обърна настрани, за да премине в коридора, който водеше към спалните кабини. Пое си дълбоко въздух и той не можа да се въздържи да не погледне към деколтето й. Тя му се ухили и мина грациозно покрай него, след което забави крачка и той едва не я блъсна.

— Прекали вече — изръмжа Найтхоук като спря до вратата на кабината си. Тя се обърна и се облегна на ръката и рамото му, докато вратата се плъзгаше в стената. Той пристъпи вътре и тя го последва.

— Това ли е твоята кабина?

— Беше моята кабина.

— Прилича по-скоро на затвор — Мелисанда смръщено огледа помещението. — Има вид на място, където прекарваш дълги, самотни нощи — обърна се тя към него. — Такива ли са нощите ти?

— Ето я тоалетната — продължи той като даде команда на една врата да се отвори.

— Какво е това? — попита тя.

— Кое?

— Това — повтори тя, сочейки Свещеното кълбо, което ги беше последвало и в този момент подскочи на рамото на Найтхоук. — Виждала съм го около теб, докато танцувах. В началото си помислих, че е някаква играчка, но после разбрах, че всъщност е живо. Домашен любимец ли ти е?

— Нещо такова.

— Май няма голяма полза от него — наклони глава тя. — Защо го държиш?

— Защото ме обича и ми е предано — отговори Найтхоук. — Нещо, което не мога да кажа за никой друг от хората, които познавам.

— Искам да го видя — каза тя като се приближи и протегна ръка към Кълбото.

То се напрегна и спря да мърка.

— Идеята не е много добра — Найтхоук погали Кълбото, щом усети, че настръхва. То веднага се успокои.

Тя дръпна ръката си и погледна Кълбото.

— Кой би искал да докосне такова грозно нещо?

Настъпи неловко мълчание, докато Найтхоук отново проговори.

— Зад онази врата е банята. Има сух душ и химическа тоалетна.

— Ще наминеш ли по-късно да ми изтриеш гърба? — тя се излегна на леглото и се протегна.

Найтхоук излезе гордо и се върна в контролната кабина.

— Добре дошъл отново — посрещна го Маркиза, седнал на пилотското място. — Защо се забави?

— Това е моят стол — каза Найтхоук.

— Вече не е.

— Корабът е моя собственост.

— А ти пък си моя собственост — отсече Маркиза. — А сега седни.

— Трябва да настроя кораба за курс към Делурос — упорстваше Найтхоук.

— Аз вече го направих. Само след секунда ще летим със скоростта на светлината. — Той се обърна към Дядо Коледа. — Е, старче, набеляза ли си вече църквите?

— Съмняваш ли се? — засмя се Дядо Коледа. — Сега се опитвам да ги намаля до по-приемлив брой.

— Значи си ги проучил?

— Проучвал съм ги през целия си съзнателен живот — отговори възрастният мъж. — Има доста злато в църквите на Олимп. Мисля да натоваря малко от него.

— Олимп? Какво е това — град?

Дядо Коледа се ухили.

— Континент.

— Е, човек не може да знае географията на хиляда планети — сви рамене Маркиза.

— Може, ако иска да ги ограби — отвърна Дядо Коледа.

Корабът се разтресе внезапно и премина на свръхсветлинна скорост.

— Предавам се — разсмя се Маркиза и се обърна към Найтхоук. — А ти, Джеферсън Найтхоук? — попита със задоволство. — Ти планираш ли да натрупаш състояние на Делурос?

— Не — отговори Найтхоук. — Аз планирам да се освободя на Делурос.

— Да се освободиш от какво?

— От много неща.

— Например?

— Духове, най-вече.

— На хора, които си убил?

Найтхоук поклати глава.

— От човека, който съм бил… или който е трябвало да бъда.

— Нямаш голяма полза от това — отбеляза Маркиза с леко неодобрение.

— Има, повече, отколкото можеш да си представиш — каза Найтхоук твърдо.

Маркиза сви рамене.

— Прави каквото искаш. — Той погледна в коридора към кабината на Мелисанда и добави: — В разумни граници.

Найтхоук отново се напрегна и Свещеното кълбо реагира веднага — спря да мърка и нададе тихичък пронизителен звук. Найтхоук го взе, полюля го в ръцете си и го погали нежно.

— Трябва да се отървеш от това нещо — каза Маркиза.

— Харесва ми.

— Според мен не служи за нищо, а и заема място.

— Не толкова, колкото Мелисанда.

— Тя има предимства, които надвишават недостатъците й — каза Маркиза.