— Това е домашен любимец, а не оръжие. — Найтхоук погали Кълбото, което скочи от пода на рамото му.
— По малко и от двете е — усмихна се Маркиза. — Не си първият, когото виждам със Свещено кълбо. Срещал съм двама души, към които се бяха прикрепили такива Кълба. — Той замълча и погледна към Кълбото на Найтхоук с възхищение. — Само ядосай това нещо и ще затрие един куп хора за десет секунди. Аз на това му викам оръжие.
— Аз бих го нарекъл приятел.
— Това е защото мислиш ограничено — каза Маркиза. — Не разбираш какво можеш да направиш с такова нещо.
— А ти разбираш, така ли? — подхвърли Найтхоук язвително.
— Естествено, че разбирам — отговори Маркиза. — Това е една от разликите между нас.
— Ако толкова искаш да имаш Свещено кълбо, отиди на Аладин.
— Ходил съм там. Никога не съм виждал подобно същество.
— Ами отиди пак.
— Губене на време — отсече Маркиза. — Бил съм там повече от десет пъти. — Той замълча. — Предпочитам да направим сделка за твоето.
— Не го давам.
— Още не си чул предложението ми.
— Нямаш нищо, което да искам — каза Найтхоук.
— О, мисля, че имам — ухили се Маркиза. — Мелисанда.
Момичето със синя кожа излезе от кабината и застана до Маркиза.
— Е? — попита той.
—
— За Кълбото.
— Съгласен съм — каза Найтхоук.
— Аз нямам ли думата? — попита Мелисанда.
— Опасявам се, че не, мила моя — усмихна се Маркиза.
— Не можеш да ме замениш за това извънземно животно, все едно съм някаква вещ! — изръмжа тя.
— Всички сме нечии вещи — отговори Маркиза. — Ала само интелигентните хора го знаят. — Той се замисли. — Сигурен съм, че мистър Найтхоук ще те обича като мен, любов моя.
— А ако не искам мистър Найтхоук да ме обича? — озъби се тя.
— Това слабо ме интересува. — Маркиза погледна към Джеф. — Сигурен съм, че ще се отнася с теб със същата нежност, с която те обграждах аз досега.
— Което означава никаква — сопна се тя.
— Моля те, не прави нещата по-сложни, отколкото са — каза Маркиза. — Ти ми доставяше изключително удоволствие и съжалявам, че те губя — той се усмихна извинително, — но галактиката е пълна с жени. А Свещените кълба са много малко. На този етап е само едно. И ти щеше да постъпиш така на мое място.
— Никога не съм била на твое място — каза тя горчиво.
— Ами, твоя е. — Той се протегна за Кълбото, което изведнъж се стегна и започна да ръмжи тихо.
— Не мисля, че му харесва идеята ти да го докосваш — каза Найтхоук.
— Ами обясни му, че сме направили размяна.
— Не зная неговия език.
Кълбото започна да вие.
— Накарай го да спре! — извика Маркиза. — Виждал съм и други да правят така.
Найтхоук взе Кълбото от рамото си и го залюля на гърдите си, като го галеше внимателно.
— Направихме сделка — каза Маркиза и се отдръпна бавно. — От теб зависи дали ще изпълниш твоята част от договора.
— Да не мислиш, че не искам? — попита рязко Найтхоук. — То не те харесва и нищо не мога да направя по въпроса. Онзи извънземен на Аладин ми каза, че кълбото си избира някой човек и остава с него за цял живот.
— Жалко — въздъхна Маркиза. — Дадох ти шанс, а ти го пропиля. — Той се обърна към Перлата от Маракайбо: — Изглежда отново сме свързани за вечна любов, мила. — Тя го гледаше свирепо, но не каза нищо. — Връщай се в кабината — продължи той — и аз ще дойда след малко.
Тя стоеше неподвижно и го гледаше свирепо.
—
Мелисанда отиде гордо до кабината и този път не се обърна да го погледне.
— Предложението ми важи до края на това пътуване — каза Маркиза. — Научи Кълбото да ме харесва и тя е твоя. — Той внезапно се ухили. — Може би и аз ще трябва да я науча да те харесва.
Найтхоук не отговори.
— Е, може да е твоя, от теб зависи — каза Маркиза и се запъти към кабината. — Мисля да й се насладя, докато още мога.
Той се ухили отново и влезе в кабината. Свещеното кълбо изцвърча силно и Найтхоук усети, че го е стиснал до болка. Пусна го и то се изтърколи по крака му на пода.
— Имаш ли нещо против да постоя при теб? — попита Дядо Коледа на излизане от кабината си. Той закрачи по коридора към кухнята и контролната кабина.
— Защо не? — отвърна Найтхоук с безразличие. — Чу ли всичко?
— Да. Трудно е да се пазят тайни на кораб. Особено на такъв малък като този. — Той замълча. — Звучеше като сапунена опера. Много е забавно това пътуване.
— Как да накарам Кълбото да го харесва?
— Не можеш — поклати глава възрастният мъж. — Те сами си избират човека и са по-предани от всички мъже и жени, които съм срещал.
— Не ми помагаш особено — каза Найтхоук горчиво.
— Бих ти помогнал, ако ме послушаш.
— Не казваш нищо, което искам да чуя.
— Никой не иска да чуе истината — съгласи се Дядо Коледа.
— Така да бъде.
Дядо Коледа сви рамене.
— Както кажеш. — Той погледна екрана. — Малой още ли ни следи?
— Да. Опитах се да го намеря, но днес явно е решил да не отговаря като го търсят.
— Ако приемем, че Маркиза казва истината — което винаги е опасно — чудя се за кого, по дяволите, работи Малой всъщност?
— Не зная.
— Защо не помислиш за минутка? — сопна се Дядо Коледа.
— Мисля — отвърна Найтхоук. — Нищо не ми идва наум.
— Онези, които са те създали, можеха да жертват два дни от обучението ти по бойна техника и да те научат да си поне малко прозорлив.
— За какво говориш?
— Мисли с главата си, синко — ядоса се Дядо Коледа. — Какво прави Малой?
— Преследва кораба.
— Защо?
— Не зная — Найтхоук се почувства точно като смутен ученик.
— А какво знаеш?
— Какво имаш предвид? — намръщи се младият мъж.
— Да приемем за момент, че Маркиза казва истината и че няма нищо общо с Малой или с кораба. Това говори ли ти нещо?
Найтхоук не проумяваше.
— Виж — каза Дядо Коледа търпеливо, — ако не е тръгнал заради Маркиза, нито пък заради теб, още
