Прераждането на убиеца

вашите редици?

— Ти си записан — отговори мъжът. — Няма нужда да даваш доказателства за своята лоялност — вече го стори по най-убедителен начин. По Границата има стотици хиляди, може би милиони наши последователи, които чакат само една дума, за да се вдигнат.

— И кога ще настъпи моментът?

— Когато Ибн бен Калид реши, че сме готови.

— А това кога ще стане?

Мъжът повдигна рамене.

— Трябва да попиташ самия него.

— Точно това си помислих и аз. Къде мога да го намеря?

— Кой знае!

— Е, все някой трябва да знае — натърти Найтхоук.

— Ако неговото скривалище ми е известно, враговете ни могат лесно да изтръгнат признания от мен, било с мъчения, било като ме упоят. Най-добре е изобщо да не знам.

— Пак ти повтарям — все някой трябва да го знае!

— Подчиняваме се на сложна система от правила и закони, за които отговаря дълга верига от командири. Можеш да вървиш от един на друг цял живот, докато косата ти побелее, и пак да не стигнеш края.

— Това ми изглежда напълно лишено от смисъл — каза Найтхоук. — Колкото е трудно да стигнеш до главнокомандващия, толкова невъзможно става неговите заповеди да стигнат до всеки от вас.

— Ти си в нашите редици по-малко от три минути, а ето че вече започна да критикуваш — презрително се обади един от групата.

— Ако ще рискувам живота си за Ибн бен Калид, тогава бих искал да се срещна очи в очи с него. Ако той няма време да ме види лично, което бих разбрал, нямам нищо против да присъствам на някоя от речите му или просто на обикновена сбирка. Всичко, което знам за него, е научено от втора и трета ръка.

— Тогава защо изобщо рискува живота си, опълчвайки се срещу Ригби?

— Първо, не съм рискувал живота си; второ, всичко, което знам за Касиус Хил, е от първа ръка. Бих подкрепил всеки, който е срещу него.

— Добър отговор — рече одобрително водачът.

— Благодаря — отговори Найтхоук. — Сега вече ще ми кажеш ли къде мога да открия Ибн бен Калид?

— Не знам. Никой от нас не знае.

— Кога за последен път се е отбивал на Целестра?

— Никога не е идвал тук — изненадан отвърна водачът.

— Никога?! — остро повтори Найтхоук.

Мъжът поклати глава.

— Нали не допускаш, че ако някога е бил тук, ние нямаше да разберем това на часа?

Найтхоук замръзна неподвижен за миг. Почти чу как нещо направи „щрак!“ и още едно парче от пъзела попадна на мястото си.

Петнадесета глава

Найтхоук влезе в кораба и заповяда на люка да се затвори зад него.

— Вече бяхме започнали да се тревожим — извика Синеокия и стана да го посрещне.

— Някои от нас бяха започнали да се тревожат — поправи го Киношита. — През цялото време му повтарях, че ти си Перфектния убиец и че ако трябва да се тревожи за някого, това са онези в града, дето си мислят, че си им заложник.

— Какво стана? — прекъсна го нетърпеливо Синеокия.

— Сложих им стръв, те я налапаха и сега висят на куката — отвърна Найтхоук.

— Това пък какво значи? — попита Петкан.

— Стар израз, още от времето, когато хората са живели на Земята. Исках да кажа, че успях да се вмъкна в организацията им, каквато и да е тя.

— Каквато и да е тя?! — повтори Киношита и се намръщи.

— Ибн бен Калид не е тук.

— Има една друга планета, където знам, че е бил съвсем наскоро — обади се Синеокия.

— Я гледай ти!

— Точно така — продължи драконът. — Това е малък свят, наречен Козуей. Намира се на пътя между Джеферсън II и Далечен Лондон. Олигархията беше пратила свои агенти там и доколкото разбрах, всички са били заловени, измъчвани и убити.

— Явно човекът си има сигурни източници за информация — отбеляза Найтхоук.

— А ти как мислиш — дали човек без източници като неговите би оцелял толкова дълго време?

— Зависи от човека и от ситуацията — отвърна Найтхоук.

— Да програмирам ли курс към Козуей? — попита Синеокия. — Мисля, че официалното му име е Бета Данте IV.

— Не, аз ще го направя — каза Найтхоук и се обърна към Киношита. — Имаш грижата да се измъкнем от тук здрави и читави. Поеми охраната, бъди дружелюбен и любезен с всеки, който се приближи, но не допускай никого на борда, нито позволявай да ни проверяват. Ако стане напечено, излитай без предупреждение и премини на светлинна скорост, колкото се може по-бързо. Ще ми се да заминем мирно и кротко, но по-важно е да останем живи и невредими. Това е последната ми дума. — Той помълча. — Когато се отдалечим на около десетина светлинни години от този проклет свят, ми се обади, за да променя курса.

— А защо не го направиш още сега?

— Искам да ги заблудя, че се отправяме към Силен, ако на някого му хрумне да ни проследи. Щом се озовем извън обсега им, ще обърнем и ще поемем към Козуей.

— Това и сам мога да го свърша.

— Известно ми е, че можеш. Но ако направим грешка и допуснем някой да ни проследи, поне вината няма да е твоя.

— Добре тогава — склони Киношита. — Да бъде както казваш.

Найтхоук си позволи една тънка усмивка.

— Надявах се да се съгласиш с мен — след което се отправи към кабината на Мелисанда. — Тя тук ли е?

— Там си стои — отвърна Киношита. — Не й се нрави какво мисля за Петкан.

— Мога да си представя какво ти се върти в главата — отвърна Найтхоук и поспря преди да влезе вътре. — Ще остана при нея няколко минути. Не ни безпокойте!

Вратата се плъзна встрани, той прекрачи прага и тя веднага се затвори зад гърба му.

Мелисанда седеше на единственото кресло в помещението и вдигна очи от книгата, която четеше.

— Какво има? — попита тя.

— Ти ми кажи.

Тя го изгледа втренчено.

— Наистина има нещо — ти си развълнуван! — възкликна след малко тя.

— И какво още виждаш?

Тя се съсредоточи за миг.

— Не знам. Усещам само, че излъчваш изключително силни емоции.

— Но не можеш да разбереш каква е причината за тях, така ли?

— Не и с моите способности — отговори тя. — Бих се учудила обаче, ако в дъното не е Ибн бен Калид.

— Права си — кимна Найтхоук. — Не искам да напускаш кабината си, докато не кацнем отново.

— Защо?