Прераждането на убиеца

— Да не е болна? — попита Киношита.

— Само е малко неразположена. Ще се оправи щом кацнем.

Той напусна кухнята и отиде в кабината на Мелисанда.

— Не очаквах да те видя отново, докато трае полетът — посрещна го тя. Все още седеше на стола.

— Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Можеш ли да познаеш, ако някой лъже?

— Някой от тези, които са на кораба ли? Вероятно не, ако е от извънземните същества.

— Не, за човек става дума, но не Киношита или пък аз.

— Тогава зависи.

— От какво?

— Зависи под какво напрежение се намира. Ако насочиш пистолет срещу него, страхът от оръжието ще е толкова силен, че ще заглуши всички останали емоции. Дори ако се бои да каже истината, това за мен също е лъжа.

— Лошо.

— Защо мислиш така?

— Точно това предполагах, че ще излезе — каза Найтхоук.

— Кой е той?

— За какво питаш?

— Не ме прави на глупачка, Найтхоук — рязко каза Мелисанда. — Ти търсиш потвърждение за някакъв свой план, който вече е оформен в главата ти. Сигурно мислиш, че Ибн бен Калид се представя за някой друг. При това предполагаш, че си открил кой е той. Каниш се да го изненадаш и да изтръгнеш истината от него със заплаха, най-вероятно с насочен насреща пистолет. И искаш от мен да разбера дали той лъже в този момент или казва истината. Това ли целиш?

— Най-общо казано.

— Съжалявам, но не бих могла да ти дам категоричен отговор.

— Ще се наложи да действам и без твоето потвърждение — заключи Найтхоук и се отправи към вратата. — Повече няма да те безпокоя.

— Доволна съм, когато се отбиваш при мен — отговори тя. — Ти си най-обаятелният мъж, когото съм срещала.

— Аз пък си мислех, че не излъчвам никакви чувства.

— Тогава не се изразих правилно. Ти не реагираш емоционално, но това не значи, че си лишен от чувства. Повечето от тях обаче са така дълбоко прикрити, че дори бомбите на Петкан едва ли ще ги извадят на повърхността. Тази особеност ми се стори твърде любопитна за преуспял човек като тебе.

— Сигурно защото погрешно си ме приела за преуспял човек.

— Та ти си легендарна личност по цялата Граница — отвърна Мелисанда. — И си по-самоуверен от всички, които познавам. Никога не си търпял поражение, а за мен това е най-сигурният критерий за преуспял човек.

— Аз пък си мислех, че жена с твоята дарба не би се задоволила да съди само по външния вид на нещата и да се плъзга по повърхността.

— Не те разбирам.

— На мен ми бяха прехвърлени всички спомени на Джеферсън Найтхоук. Не само онези, които е имал на 38-годишна възраст.

— Аха! Сега вече разбирам! — каза тя.

— Всеки път щом се погледна в огледалото, очаквам да видя оголените кости на скулите си — продължи Найтхоук. — Зърна ли ръцете си, се изненадвам, че кокалчетата още не са пробили кожата и пръстите ми са всички на мястото си — той млъкна притеснен. — Ти сигурно още се чудиш защо не ти посегнах, когато те видях в бардака. Научил съм се да не го правя. Та коя жена би преодоляла погнусата си от мъж в напреднал стадий на аплазия? В продължение на цели две години съм агонизирал, разяждан къс по къс от тази ужасна болест. Най-сетне се реших да ме замразят и така да изчакам откриването на лечение за болестта. Преминеш ли през всичко това, волю-неволю се научаваш да потискаш чувствата си.

— Сега вече разбирам — поклати глава тя. — Прости ми — и аз като всички останали те приех за такъв, какъвто изглеждаш на пръв поглед. Сега ще трябва да свикна с новото положение.

— На мен ми предстои същото — отвърна той. — Сега имам определена мисия и всяко действие, откакто съм създаден, е насочено към нейното изпълнение. Но когато най-накрая убия Ибн бен Калид и върна Касандра Хил при баща й, ще трябва да свикна с мисълта, че всички хора, които познавам — без теб и Киношита разбира се — са мъртви вече повече от век. Че повечето сгради, които съм виждал, са само отминал спомен. Че всичките ми познания, с изключение на тези за оръжията и космическите кораби, имат стогодишна давност.

— Честно казано, изненадана съм, че не си дори още по-мрачен и потиснат — каза Мелисанда.

— Нямам време да вадя емоциите си на показ — отговори Найтхоук. — Предстои още много работа.

— Тя обаче не те радва кой знае колко.

— Вършил съм същото много пъти, и сега ще го направя.

Той излезе от кабината и вратата хлопна зад него. Мелисанда продължи да се чуди още колко време ще се сдържа така, докато не настъпи големият взрив.

Шестнадесета глава

— Готови сме за кацане — обяви Найтхоук след като нареди на автопилота да се свърже с компютъра на космодрума.

— Много странно, не искат да се легитимираме — обяви Киношита.

— Защото знаят кои сме — каза Найтхоук.

— По радиото ли ги предупреди?

— Не беше необходимо.

— Не знаех, че някога си идвал на Козуей — вметна Синеокия.

— Не съм идвал.

— Имах предвид кораба ти.

— Знам какво имаше предвид — отговори Найтхоук.

Настана мълчание и никой не го наруши, докато корабът не се вряза в атмосферата и не активира антитоплинните щитове. След пет минути меко кацна на подсилената циментова писта на космодрума.

— Край, пристигнахме — обяви Найтхоук. — А сега да се захващаме за работа.

— Пак ли ще се разделим на две групи като миналия път? — попита Киношита.

— Няма нужда да го правим.

— Не съм съгласен — намеси се Синеокия. — Можем да свършим четири пъти по-бързо, ако всеки тръгне да оглежда сам.

— Само че това не се налага — натърти Найтхоук, приближи се към люка и го отвори. — Знам точно къде трябва да отидем.

Синеокия също се приближи към люка, после застина неподвижен.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика той.

— Преследваме Ибн бен Калид — отговори Найтхоук.

— Но това не е Козуей — изщрака с челюсти драконът. — Това е Силен IV!

— Точно така — отговори Найтхоук. — Точно тук се крие той.

— Това да не е някаква шега? — попита Синеокия.

— Не, не е — отговори спокойно Найтхоук, после извади пистолет и го насочи в дракона. — Време е да свалим картите.

— Не разбирам за какво говориш!

— Каза ми, че Ибн бен Калид бил забелязан на Целестра. Неговите привърженици обаче, които ме приеха за един от тях, се заклеха, че той никога не се е мяркал там. — Найтхоук направи пауза. — Целестра