Прераждането на убиеца

— Не ми се ще неволно да издадеш онова, което разкри току-що.

— Все още не разбирам.

— Имам си причина да настоявам за това. — Найтхоук замълча. — Ще наредя да ти носят храната тук.

— Колко време ще трае пътуването?

— Няколко дни.

— В кого от екипа се съмняваш? — настоя Мелисанда. — Пред кого не трябва да разкривам онова, което усетих?

Найтхоук само се усмихна.

— Просто стой в кабината си.

После приближи към вратата, изчака тя да се отвори и се отправи към пилотската кабина, където чакаха останалите.

— Е, това беше твърде бързо дори за представител на човешката раса — посрещна го Синеокия.

— Това беше твърде вулгарно дори за дракон — отвърна Найтхоук.

— Естествено. Моят чар се крепи на вулгарността.

Найтхоук се приближи до Киношита, който седеше пред компютъра за навигация.

— Как върви?

— Не са никак доволни, че напускаме, но не могат да измислят основателна причина и да ни задържат. — Той вдигна очи към Найтхоук. — Поискаха разрешение да претърсят кораба и аз им отказах.

— Сензорите дават ли знак, че някой се опитва да ни проследи?

Киношита поклати глава.

— Не. Онези просто още не са дали разрешение да излетим.

— Провери и в открития космос.

— Направено е.

— Кога трябва да навлезе в атмосферата следващият пристигащ кораб?

Киношита се зае да разучава холографския екран.

— След около четиридесет стандартни минути.

— Значи няма риск да се сблъскаме с него. Тръгвай тогава!

— Убеден ли си, че така е най-разумно?

— Няма да стрелят, докато не са убедени, че Петкан е с нас. Колкото повече се застоим на планетата обаче, толкова по-вероятно е да го надушат.

Киношита даде необходимите команди на кораба и само след минута той премина в най-горния слой от атмосферата около Целестра. Щом излязоха в открития космос, превключи на светлинна скорост.

— Имаме ли опашка? — попита Найтхоук.

— Не, поне ако съдя по апаратурата.

— За всеки случай ще държим този курс още час-два. После поемаме към Козуей.

— Звучи твърде хубаво, за да е истина — каза Киношита и най-сетне вдигна поглед от пулта за управление.

— Все не ми остава време да поговоря с теб, откакто взриви онази сграда — обърна се Найтхоук към Петкан.

— Спасих ти живота.

— Най-напред искам да е ясно, че животът ми не е бил в опасност. И второ — дори да е така и двамата знаем, че го направи просто защото обичаш да убиваш хора, а не да им спасяваш живота. — Найтхоук замълча и се втренчи в червенокожия хуманоид. — Ако още един път взривиш нещо без мое разрешение, смятай че изобщо не сме сключвали сделка. Ще те преследвам до последен дъх и накрая ще те убия като животно. Ясен ли съм?

— Да. Когато отново животът ти се окаже в опасност, ти не искаш аз да предприемам каквото и да било.

— Нямам нищо против, ако предпочиташ да тълкуваш думите ми по този начин.

— Мисля, че не трябва да ме отблъскваш, Найтхоук — продължи Петкан. — Мога да съм ти от голяма полза.

— Но също толкова е възможно и да си голяма пречка за мен — отвърна Найтхоук. — Всяко действие има последици. А ти за малко не ме уби.

Петкан го гледа мълчаливо известно време, после се извърна към илюминатора.

— Много ми е любопитно какви ги наприказва на онези зяпльовци, та те пуснаха толкова лесно да си тръгнеш — обади се Синеокия. — Трябва да е било нещо наистина забележително, ако се съди по резултата.

— Казах им само онова, което искаха да чуят.

— Сигурно си го казал много искрено и естествено — рече драконът. — Никой не може да лъже така убедително, както го правят хората.

— Така ли мислиш?

— Е, с изключение на сините дракони, може би.

Синеокия отметна глава и зацвили, а Найтхоук се присъедини към смеха му. Киношита изведнъж си даде сметка, че за първи път чува Перфектния убиец или някой от неговите клонинги да се смее гласно. Звукът от смеха му действаше много успокоително.

След час Найтхоук зае креслото пред навигационния компютър, въведе координатите за новото направление и отиде в кухнята да си поръча сандвич и бира. Киношита и Синеокия се присъединиха към него миг по-късно. Петкан продължаваше да гледа безизразно през илюминатора, обърнат с гръб към останалите трима.

— Това е голям буламач — отсече Синеокия, отпивайки от чашата си.

— Кухнята не е програмирана за твоите вкусове.

— Това е меко казано — намуси се Синеокия, изсипа чашата си в машината за преработка на отпадъци и си поръча друго нещо.

— Храната направо си я бива в сравнение с онова, което съм ял на другите кораби — рече Киношита.

— Съгласен съм с теб — подкрепи го Найтхоук.

— Умът ми не побира как сте успели да завладеете галактиката при такива оскъдни дажби — поде отново Синеокия.

— Завладяхме една съвсем малка част от нея — усмихна се Киношита. — Останалата я изкупихме.

— Да бяхте купили и някои по-свестни синтезатори за храна.

— Точно така направихме. Едва ли е наша вината, че кораб, предназначен да превозва човешки същества, няма достатъчно хранителни запаси за един син дракон със зъби, способни да изплашат до смърт всяко дете.

— Ако вие двамата сте намислили да спорите за храната, поне изчакайте, докато се наям — намеси се Найтхоук.

— Аз пък си мислех, че тя ти харесва.

— Така беше, докато не подхванахте тази тема. Като си помисля какво съдържа, независимо колко е вкусна, направо губя апетит.

— Аха, нещо като да изгубиш илюзиите си — рече драконът с доволно цвилене.

— И това има своите предимства — отвърна Найтхоук, довърши сандвича си и допи бирата на екс.

— Аз пък си мислех, че си непоправим реалист!

— Така си е — отговори Найтхоук. — Кой друг, ако не един реалист, би признал, че има полза от това да изгубиш илюзиите си?

— Това е или най-глупавото, или най-мъдрото заключение, което съм чувал от години насам — откликна Синеокия. — През следващите няколко дни ще съм зает да размишлявам кое точно от двете е в действителност.

Найтхоук се изправи на крака.

— Май ще е добре да намина при Мелисанда.