Прераждането на убиеца

— Искате да кажете, че ако не успеем, няма да видя никакви пари, така ли?

— Казано накратко — да.

— При това може да минат месеци, докато съберете и подготвите силите си за атаката. Има сериозен риск те да се окажат значително по-малко на брой от противника.

— Него никой не може да го победи със сила. Само прикрито и с изненада имаме шанс за успех — довърши тя. — Налага се да се промъкнем с много внимателно подбран екип. — Тя направи пауза. — Ето защо ми е нужна вашата помощ. Както вече казах, проучих внимателно кариерата ви. Ще ми е необходим вашият опит.

— Въпреки това не можете да ми платите, докато не приключи операцията, при това успешно, така ли?

— Така е.

— Ще трябва да помисля — рече той. — Ако се провалим, вие ще отговаряте за смъртта на двама Перфектни убийци.

— Ако ви убия сега, пак ще е същото.

— Вярно — съгласи се той.

— Помислете и за още нещо — пак подхвана тя. — Ако приключите успешно мисията и се завърнете на Делурос, почти е сигурно, че те ще ви унищожат. Доста е неудобно наоколо да се скита някакъв клонинг, не е ли така? При това той би могъл да идентифицира онези, които са го създали.

— Това ми беше известно още от мига, в който се събудих на лабораторната маса — каза Джеферсън. — Затова нямах никакво намерение да се връщам в Олигархията.

— В сейфа на баща ми има достатъчно, за да се поддържа жив истинския Перфектен убиец и да ви се даде шанс за нов живот.

Той я гледаше, без да отговори нищо.

— Май започнахте да се разколебавате, а? — попита с усмивка тя.

— Просто обмислям.

И отново настана мълчание.

— Е? — настоя тя, когато мина известно време. — Все още ли обмисляте?

— Не, сега изчислявам.

— Милионите ли?

— Хората.

— Това не го разбрах.

— Ако ще ставаме партньори, трябва да си имаме доверие един на друг — започна Найтхоук. — Докато не се убедите, че мога да избия и осемте стрелци, макар да предпочитам да не го правя, няма да сте сигурна дали не бих се обърнал срещу вас при първа възможност. — Той огледа помещението. — Трима са зад двойното огледало, през което се вижда от другата страна. Има един зад вратата на гримьорната. Петият е зад картината, дето виси накриво на южната стена. Двама са на таванския етаж — той посочи нагоре, — тук и тук. Още не съм открил осмия.

— Вие сте наистина добър — каза тя с нескрито уважение. — Значи съм направила добър избор.

— Още не — каза той, продължавайки да оглежда помещението. После изведнъж се усмихна. — О, боже, аз съм истински тъпанар. Осмият си ти!

Тя отвърна на усмивката му, измъкна малък пистолет, прикрит под ръкава, и го остави на масата.

— Е, стискаме ли си ръцете?

— Да, мисля, че вече можем да го направим.

— Добре тогава — каза тя. — Ще обявя на хората си, че твоите приятели могат да се движат свободно.

— Накарай ги да държат по око червения извънземен — предупреди я Найтхоук. — Той не се интересува на коя страна се бие, важното е да има повод да избива хора.

Тя кимна с глава и протегна ръката си.

— Добре дошъл на страната на правата вяра, Перфектни убиецо.

— Правата вяра можеш да си я задържиш — отвърна той, поемайки малката й ръка в своята. — Моли се само да си права за съдържанието на сейфа.

Деветнадесета глава

Вече се здрачаваше. Екипът на Найтхоук отдавна се беше върнал в хотела, но той остана в „Синия дракон“. Над бара имаше апартамент и Касандра Хил го покани да вечерят там.

— Това място е декорирано с твърде изискан вкус, за да принадлежи на Синеокия — коментира Найтхоук, когато влезе в преддверието. — Имаш усет за изкуство.

— Можеш ли да познаеш някои от авторите на произведенията? — попита тя.

— Неколцина. Скулптурата на Мортия е прелестна.

— Поразена съм — възкликна тя. — Не съм предполагала, че човек с твоята професия може да има познания и вкус към изобразителното изкуство.

— Доста от мисиите ми бяха свързани именно с произведения на изкуството — трябваше да ги върна на техните законни собственици.

— Има разлика между това да връщаш откраднати произведения на изкуството и да ги изучаваш задълбочено и с интерес.

— Нима мислиш, че един наемник, който си изкарва хляба с убийства, не е способен да оцени и да се възхити от творенията на изкуството? — попита студено той.

— Ами… Аз…

— Позволи ми да ти обясня нещо — продължи той. — Когато животът ти постоянно виси на косъм, това изостря всички сетива — той замълча, загледан в скулптурата. — А осъзнаеш ли собствената си тленност, започваш да цениш всичко онова, което ще те надживее. Мортия е умрял преди близо едно хилядолетие, а хората все още се тълпят, за да видят творбите му.

— Не исках да те обидя — смутено промълви тя.

— Не си ме засегнала.

— Щом като се възхищаваш от произведенията на изкуството, вероятно ще оцениш онова, което ми доставя огромна радост и ме кара да се чувствам особено горда. Ела с мен — покани го Касандра.

Отведе го в голямо помещение, чиито стени бяха скрити зад високи до тавана лавици, отрупани с книги. Имаше ги с хиляди, подвързани с вкус, някои от тях с позлатени краища, други — с фино гравирани корици. Охлузените ръбове и измачканите страници свидетелстваха, че наистина се ползват като четиво, а не за украса.

Найтхоук застана в средата на стаята със скръстени ръце пред гърдите и остана дълго в тази поза. После се зае да изучава заглавията.

— Е, какво мислиш?

— Никога не съм виждал толкова много книги на едно място — отвърна той.

— Казвали са ми, че тук е имало много библиотеки като тази, преди да започнат да събират цели енциклопедии върху компютърни чипове с големината на нокът. — Тя посегна и свали една книга от лавицата. — На мен обаче ми харесват допира и мириса на книгите. Четенето изглежда някак неестествено, когато текстът е върху холоекран.

— Виждам, че имаш дори едно томче от Танбликст — отбеляза Найтхоук.

— Най-великият сред извънземните поети.

— Знам. Чел съм го.

— Скоро ли?

Той се усмихна.

— Преди близо век и половина.

Тя го изгледа втренчено и не каза нищо.

— Избери си няколко книги, които би искал да вземеш със себе си.

Найтхоук помълча, после поклати глава.