Прераждането на убиеца

— Боя се да не стане нещо с тях — отвърна. — Но ако се задържим на Силен още известно време, ще се радвам да почета тук, в библиотеката.

— Винаги ще си добре дошъл. — Тя замълча. — Ти наистина си необикновена личност, Перфектни убиецо. Смятах за невъзможно да срещна някой наистина културен и образован човек с твоята професия.

— В професия като моята можеш да срещнеш всякакви хора — отвърна той. — Те са толкова много, колкото са и причините, подтикнали ги към такъв род занимание.

— Аз пък си мислех, че повечето от вас имат свръхразвито чувство за справедливост или пък особено влечение към смъртта — каза с лека усмивка тя.

— Вземи за пример Петкан — отговори Найтхоук. — Единственото му желание е да избива човешки същества. За него справедливостта няма никаква стойност. Съмнявам се изобщо да си дава сметка, че и той е смъртен като всички останали.

— Той не е човешко същество.

— Според теб те не могат ли да смятат?

— При тях действат различни подбуди.

— Така ли? — възкликна Найтхоук. — Един друг извънземен обаче беше готов да даде мило и драго, само и само да ме отдалечи от теб. А когато най-сетне попаднах в дирите ти, щеше да пожертва своя живот и този на Йори, при това без да му мигне окото, но за нищо на света не би издал твоята тайна.

— Това е Синеокия. Той е един от нас.

— Аз пък си мислех, че е извънземен.

Тя въздъхна.

— Прав си. Преди малко се държах точно като онези, срещу които съм се борила цял живот.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш малко повече за онова, срещу което се бориш? — предложи Найтхоук.

— С радост — отвърна тя. — Нека по-напред сервирам вечерята обаче.

— Нима умееш и да готвиш?

— Само когато не мога да се измъкна от това — отговори Касандра. — Но тази вечер готвачът е Николас.

— Заедно ли живеете? — попита Найтхоук.

— Живея сама — остро отвърна тя. — Николас просто обича да готви.

— Винаги съм си мислел, че някой ден ще науча и това.

— Да готвиш ли?

Той кимна.

— Когато се налага дълго време да сновеш между разни непознати светове, изведнъж хубавата и лесносмилаема храна се оказва нещо много важно. — Той се усмихна. — Особено пък когато животът ти зависи от това да си в добра форма.

— Никога не съм се замисляла за това.

— Ако дълго време живееш в нелегалност и на теб ще ти дойде до главата — увери я той.

— Може и така да е.

— Сега май е време да ми разкажеш как стигна дотук — припомни й Найтхоук.

— Баща ми е причината — започна тя. — Той е най-корумпираното човешко същество.

— Мисля, че всяко момиче има период на подобно отношение към баща си. Някои обаче с възрастта го преодоляват. Защо стана така, че ти не се отърва от омразата към своя родител?

— Защото в моя случай това не е просто фантазия. Чувала съм баща ми да заповядва убийството на негови политически опоненти или твърде амбициозни сътрудници и подчинени. Изнудваше и взимаше подкупи от всеки, желаещ да работи с планетарното правителство. Облагаше с такса всеки космически превозвач, който искаше док на нашите космодруми. За него имаше предвиден определен процент от всяка сключена сделка.

Тя спря, за да си поеме дъх. Найтхоук забеляза, че страните й горят от възбуда. След миг храната беше сервирана и те седнаха на масата.

— Беше особено жесток към извънземното население. Именно той въведе практиката да бъдат задържани без съд и присъда. Всеки извънземен, убил човек, биваше унищожаван по бързата процедура. Глобата за човек, убил извънземен, стигаше най-много двеста кредита. — Тя изкриви лице при този спомен. — Ето защо реших, че трябва да бъде свален от власт. За да отвлека вниманието му, измислих легендата за Ибн бен Калид. Започнах да събирам около себе си хора и извънземни, които копнееха да видят крушението на Касиус Хил.

— Твърди се, че броят ви надхвърля милион — вметна Найтхоук. — Това е доста внушителна сила.

— Цифрата е доста раздута, само за да го сплашим. Дявол да го вземе, ако имах на разположение милион бойци, досега да съм го нападнала.

— И щеше да загубиш.

— Какво искаш да кажеш? — разгорещено попита тя.

— Неговата армия наброява четири милиона боеспособни мъже, освен това около трийсет хиляди бойни кораба. Не би могла да го свалиш от власт само с един милион войници. Нито с три милиона, нито с десет милиона.

— Ще победим, ако правдата е на наша страна.

— Аз не съм историк, но от скромните си наблюдения съм стигнал до извода, че Бог е винаги на страната на онези, които имат повече войска и са по-добре въоръжени.

— Да не би да твърдиш, че той е непоклатим? — припряно го прекъсна тя. — Всяка година някъде по света пада по един тиранин.

— Погрешно ме разбра — отвърна той. — Казвам, че не можеш да постигнеш успех, ако го атакуваш с десетократно по-малобройна от неговата армия.

— Тогава какво предлагаш?

Той я изгледа мълчаливо.

— Не мисля, че моето положение позволява да предлагам каквото и да било. Забрави ли — ти си шефът тук.

— Ами ако ти докажа, че той е дори по-голям злодей, отколкото ти го описах? — попита тя.

— Вярвам ти.

— И въпреки това твърдиш, че му дължиш лоялност и подчинение?

— Нито съдя онези, които преследвам, нито тези, които са ме наели.

— Може би вече е дошло време да започнеш.

Той повдигна рамене.

— Сигурно е така — съгласи се. — Можем да го обсъдим, докато вечеряме.

— Какво има да се обсъжда — отряза го тя. — Или си с мен, или против мен. А както е в твоя случай — или се присъединяваш към нас, или се опитваш да ме върнеш обратно.

— Изобщо не е толкова просто.

— Напротив, точно така е.

— Изобщо не е просто — натърти той. — Аз те харесвам. Уважавам хората, които имат морални принципи и все още четат книги. Ти си умна, схватлива и си успяла да убедиш мнозина да те последват в твоята битка. Вярвам на всяка твоя дума за баща ти и ненавиждам онези, които се възползват от слабостта на хората.

— Е, какво тогава?

— На разстояние половин галактика оттук, на Делурос VIII, се намира една зала с камери за замразяване, скрита близо миля под повърхността на планетата. В нея има над хиляда мъже и жени. Повечето от тях са болни от някоя неизлечима болест и чакат откриване на лек срещу нея. Неколцина са престъпници, излежаващи срока до изпълнение на смъртното им наказание. Голяма част от замразените просто не харесват правителството и икономиката и чакат по-добри времена, за да изкарат остатъка от живота си. Разказвали са ми за един ботаник, открил растение, което цъфти веднъж на триста години. Искал да доживее да го види разцъфтяло. — Найтхоук взе хапка от блюдото си, дъвка я дълго и замислено, клатейки одобрително глава. — Всички тези мъже и жени обаче имат нещо общо помежду си — те са