Прераждането на убиеца

които никога не са съществували, може да те научи какво мислят хората около теб?!

— Това е много странно — рече разсеяно тя.

— Кое?

— Мислех, че именно хладнокръвен убиец като теб ще иска понякога да избяга в измисления свят на фантастиката.

— Аз?! Че защо?

— Защото тя е като противовес на ужаса и мъката в твоята професия.

— Аз съм наемник и ловец на глави — гордо обяви Найтхоук. — Никога не съм бил престъпник извън закона.

— Как трябва да тълкувам това?

— В професията ми няма нищо ужасно — обясни той. — Просто предавах престъпниците в ръцете на закона. Имало е случаи, когато съм изпитвал истинско задоволство от добре свършената работа.

— Чувствал си удовлетворение от това да убиваш хора?!

— Едва ли може да се сравнява с удоволствието, което ще почувстваш от смъртта на баща си.

— Това е нещо различно — отвърна тя. — То е лична вражда.

— Нима искаш да ме убедиш, че си събрала цяла армия, само за да решиш един семеен спор? — попита той.

— Не, разбира се, че не. Те са все унизени и онеправдани хора.

— А ти си техният водач.

— Може и така да се каже.

— В такъв случай аз съм нещо като длъжностно лице, което защитава правата на избитите срещу престъпниците, за чиито глави е обявена награда.

Той очакваше да последва избухване, но вместо това тя отметна глава и се разсмя.

— Ти си наистина изключително интелигентен човек.

— Благодаря за признанието.

— Само си губиш таланта с тази професия.

— Аз обаче не мисля така — отвърна той. — Има много умни хора. Но Перфектния убиец е само един.

— Сигурно е така.

— Сигурно ли?! — повтори той.

— Ами оригиналът — онзи човек, чийто клонинг си ти.

— Вече ти казах — той е замразен, докато не бъде открито лечение срещу аплазията.

Тя изкриви лице.

— Не беше ми казал, че е болен от аплазия. Има ли вероятност и ти да се разболееш от същото?

— Дори нещо повече от вероятност — каза той. — Аз вече съм я пипнал.

Тя започна внимателно да изучава лицето му, търсейки някакви признаци на заболяването.

— Сега е в много ранен стадий — продължи Найтхоук. — Няма да проличи още година-две.

— Това наистина е ужасна смърт! — възкликна тя, потръпвайки от отвращение. — Кожата постепенно се свлича и накрая тялото е изложено на толкова много инфекции и зарази, че не може да се пребори с тях.

— Аз лично нямам намерение да умирам.

— Никой не планира предварително смъртта си. Но в края на краищата ние всички си отиваме от този свят.

— Позволи ми да се поправя тогава. Аз нямам намерение да умра от аплазия. Всеки момент учените ще открият лечение срещу нея. Ето защо съм тук — да спечеля достатъчно, за да запазя живота на оригиналния Перфектен убиец и в най-добрия случай да излекувам себе си. — Той замълча. — За моето лечение обаче ще трябват допълнителни средства.

— Ще ги имаш — отговори Касандра. После се замисли. — Сигурно никак няма да ти е лесно да се срещнеш с него, когато и двамата бъдете излекувани.

— Не смятам да го правя.

— Да се поддаваш на емоциите ли?

— Не, да се срещам с него.

— Защо?

— Честно казано, още не знам — призна той. — Просто имам чувството, че двамата никога не трябва да се виждаме. Мисля, че би било чисто безумие да се срещнеш със самия себе си. Убеден съм, че при тази среща нито времето ще спре, нито Вселената ще се взриви, но все пак ще направя всичко възможно да я избегна.

— Няма ли да му дадеш шанс поне да ти благодари?

— Не е необходимо — отвърна Найтхоук и когато видя учуденото й изражение, продължи: — Нали не благодариш на самия себе си, когато си миеш зъбите или превързваш раната си? Той — това съм аз, аз — това е той. Просто ще направя всичко възможно да съхраня себе си.

— Сигурно имаш твърде интересни кошмари нощно време.

— Понякога — призна той.

— Тогава какво още би могло да те притесни?

— Обикновено хората задават този тип въпроси на жени с дарбата на Мелисанда — отвърна с усмивка Найтхоук.

— Питам те сериозно.

Той повдигна рамене.

— Наистина нямам представа. Сама знаеш, че човек не се замисля много по този въпрос. Сигурно притежавам някаква особена черта да се освобождавам от такова бреме.

— Откъде пък може да знаеш, че имаш подобна способност. Да не си убил вашия иконом, когато си бил тригодишен?

— Сигурно бих го направил, ако имаше такъв в семейството — рече той с усмивка.

— Не си много любезен.

— Това все пак е неговият живот, а аз не съм сигурен дали би желал да отговаря на такива въпроси.

— Нали каза, че притежаваш всички негови спомени — попита тя. — Значи това е и твоят живот.

— Тези спомени са негови, не мои — отвърна Найтхоук. — Той има пълни права над тях.

— Не съм срещала досега човек като теб.

— Ще приема това като комплимент.

Тя отново потъна в мълчание, а той се задълбочи в заглавията на книгите. Задържа поглед върху едно от тях, после на друго и най-накрая измъкна тънко томче.

— Какво си избра? — попита тя.

— Танбликст — отвърна мъжът.

— Това са събрани стихотворения — отбеляза Касандра, — и са в оригинал на канфорийски.

— Разбирам този език и мога да чета на него.

— Ти продължаваш да ме изненадваш — възкликна жената.

— В миналото работих доста време с канфорийци — обясни той. — Те стават много по-сговорчиви, ако си направиш труда да научиш езика им.

— Въпреки закона, който повелява задължителното научаване на терански или снабдяването с автоматичен синхронен преводач? — учуди се тя.

— Точно напук на закона.

— Правилно — одобри тя. — Напълно съм съгласна с това.

— Разбира се, че ще го одобриш. Ти си Ибн бен Калид.

— Само в случаите, когато не съм Касандра Хил.

Той се усмихна.

— Аз поне постоянно съм си Джеферсън Найтхоук, макар и не винаги да знам точно кой Джеферсън Найтхоук представлявам в действителност.