Прераждането на убиеца

Тя отново се разсмя.

— За бога, ти си всичко, което най-малко съм очаквала от Перфектния убиец!

— Още не си видяла Перфектния убиец. Само Найтхоук.

— Не е ли все едно?

— Не — отговори той. — Аз винаги съм Найтхоук. А ставам Перфектния убиец само тогава, когато се налага.

— С тези наши различни самоличности съм изненадана, че стаята все още не гъмжи от народ — отбеляза Касандра.

Той й се усмихна.

— Ти си наистина свестен човек, Хил. Радвам се, че вече съм на твоя страна, а не работя за баща ти.

— Поласкана съм, че мислиш така.

Найтхоук промърмори нещо, което тя не успя да разбере.

— Би ли повторил последното.

Той го направи.

— Това пък какво беше?

— Комплимент — отговори Найтхоук.

— На канфорийски ли?

— Не, лодинитски.

— И лодинитски ли говориш?

— Малко.

— Твоите дарби и способности са безкрайни.

— Поне се опитвам да бъда всестранно надарена личност — отговори той. — По ирония на съдбата обаче ще ме запомнят само с един от талантите ми.

— Само че с него може да се обезглави цяла империя — отбеляза тя.

Той отрицателно разтърси глава.

— Империите не се рушат, само защото техните императори са смъртни и често биват убивани. Винаги ще се намери някой, който изгаря от желание да заеме мястото на владетеля. Когато настъпи упадък, той е поради липса на друг изход, а управляващите са твърде корумпирани, за да го предотвратят.

— Значи мислиш, че малката империя на баща ми е на път да се сгромоляса?

— Може и да е, може и да не е — отговори Найтхоук. — Зависи на какъв етап от развитието си е. Аз лично ще съм удовлетворен, ако има достатъчно пари да продължа живота на моя предшественик.

— Казах ти, има дори повече.

— Ще видим.

— Не ми ли вярваш?

— Това няма нищо общо с теб. Просто нямам вяра на никого. Никога. Именно затова доживях до шейсет и една.

— Не изглеждаш на толкова.

Той се усмихна горчиво.

— Част от мен е на тази възраст.

— Тази част няма да стане нито по-млада, нито по-здрава — каза тя. — След колко време имаш намерение да се свържеш с баща ми?

— След няколко седмици, може и месец.

— Това е много време. Мога да събера армията си за по-малко от две седмици.

— Вече неведнъж казах — твоята армия не ми е нужна.

— Помня какво ми каза. Въпреки това напомням, че са ми верни и жадуват да се хвърлят в атака. Все ще намериш начин да ги използваш.

— Те са само пушечно месо, а аз съм наемник, не генерал. Не са ми нужни.

— Но…

— Щом толкова искаш да ги използвам — прекъсна я той, — тогава ги събери, но го направи шумно и пред очите на всички. Нега сборен пункт бъде някой от световете, който е на половината път до Границата. Може и да примамим няколко от дивизиите на баща ти и да ги държим под око. Това би улеснило бягството ми, ако приемем, че доживея да направя опит за бягство. — Той помълча. — Нека преди да прибегнем до трудния начин обаче най-напред проверим дали баща ти е достатъчно плиткоумен, за да дойде тук сам.

— Ще дойде — увери го тя.

— Не залагай всичко на тази карта — охлади ентусиазма й Найтхоук. — Той нямаше да е това, което е, ако е глупав и доверчив.

— Дал е луди пари за твоето създаване, само и само да ме спаси — отговори тя. — Естествено, че ще дойде. Напълно излишно е да се бавим и да изчакваме.

— Толкова дълго си чакала да го пипнеш — прекъсна я Найтхоук, — че може да потърпиш още седмица-две.

— Не — отсече тя, — крайно време е да действаме!

— Сигурна ли си?

— Познавам го по-добре от теб.

„Може и да си била по-близо до него и да го познаваш лично, но аз зная как действат такъв тип хора и имам лошо предчувствие за онова, което има да става.“

— Добре тогава — каза гласно Найтхоук, — ще се свържа с него още този следобед.

— Хубаво — с облекчение въздъхна тя. — Тогава можеш да ми направиш още една услуга.

— Не съм по услугите.

— Едва ли ще имаш нещо против тази — увери го Касандра.

— Виж ти, и каква е тя?

— Сипи по едно и на двамата, после ми преведи любимите си стихове от Танбликст.

— Томчето с преводи е на лавицата точно пред теб — каза Найтхоук. После пристъпи до бара, избра отлежал трийсет и една годишен цинянски коняк, напълни две чаши и й подаде едната.

— Искам да ги чуя в твой превод.

— Наистина ли?

Тя кимна с глава.

— Харесва ми да слушам гласа ти. Сигурно защото още не съм чула да ме заплашваш със смърт.

Той я изгледа продължително и не отговори нищо. Най-накрая отпи глътка от питието си и само миг по- късно рецитираше едно тристишие със сложна ритмика, в което се говореше за невероятните отблясъци по залез слънце на Канфор VII.

Двадесет и първа глава

Когато Ито Киношита влезе в бара, Найтхоук седеше на една маса и поклащаше чашата с питие, обмисляйки какво да каже на Касиус Хил, когато се свърже с него. Киношита се настани до него.

— Какво става? — попита Найтхоук.

— Аз очаквах ти да ми кажеш — отвърна другият. — Вече четвърти ден седим и бездействаме, надявайки се, че най-после ще се захванем с нещо. — Той си поръча бира и отпи здрава глътка, когато му я сервираха. — Страхувам се, че Петкан ще вдигне във въздуха целия град, само за да си намери занимание.

— Скоро ще има работа за него.

— А за останалите? — попита с интерес Киношита.

— Толкова ли ти се иска да стреляш по хората? — попита на свой ред Найтхоук.

— Ще ми се да не се чувствам излишен и безполезен. Всички се чувстваме така. Не си забравил защо ни събра, нали?… Е, открихме кой е Ибн бен Калид, все още ли следваме първоначалния план?

— Сега служим на друга, по-голяма цел.

— Ще ме осветлиш ли за тази промяна?