— Никой не се признава за такъв — отвърна той, — но удивително много хора изглеждат като глупаци, когато работата тръгне към провал.
Той нареди на люка да се отвори и последва Мелисанда по пистата. Чакаше ги превозно средство с вграден в него шофьор-робот.
— Джеферсън Найтхоук? — произнесе въпросително машината.
— Самият той.
— Мога ли да попитам за името на вашата спътница?
— Мелисанда.
— Прекрасно име.
Мелисанда се усмихна, а Найтхоук скришом й намигна.
— Съжалявам, сгреших — рече той. — Името й е Космалана.
— Какво несравнимо красиво име! — откликна възторжено шофьорът.
— Но всички й викат Мелисанда — ухили се Найтхоук.
— Разбирам.
— Сега се сещам, че за първи път те виждам да се усмихваш — каза Мелисанда.
— Ако се навърташ около мен следващите десет години, може да ти се случи още веднъж — отвърна Найтхоук. После се огледа и се наведе напред. — Къде ни караш, водачо? Изходът на космодрума остана отляво.
— Отиваме в имението на губернатора, приятелю Найтхоук — отвърна шофьорът.
— Не трябва ли първо да минем през митническата проверка?
— Вече го направихме.
— Така ли?!
— Предадох вашата ретинограма, отпечатъците от пръсти и костната структура на охраната в губернаторското имение и те ви идентифицираха като клонинга на Джеферсън Найтхоук, роден през 4933 година от Галактическата ера, все още жив. — Той направи пауза. — Със съжаление трябва да ви уведомя, че все още не сме идентифицирали жената Космалана, която предпочита да бъде наричана Мелисанда.
— Объркал съм се — каза Найтхоук. — Нейното истинско име е… — той смръщи вежди и погледна към Мелисанда. — Как, дявол да го вземе, беше
— Това е личен въпрос.
— Както обичаш.
— Да разбирам ли, че истинското й име е Личен въпрос? — попита шофьорът.
— Не — отвърна вместо нея Найтхоук. — Разбирайте, че тя не желае да разкрива името си, но вие може да я наричате Мелисанда.
— Очарователно име.
— Поласкани сме, че мислите така.
Превозното средство рязко зави наляво по павиран път, който пресичаше полето.
— От ляво на вас можете да видите полетата с генно променени соеви зърна, които отглеждаме. Те са основна съставка в храната на жителите от Перикъл. От дясно ще забележите стадо говеда, които са хибриди, докарани направо от Земята. Дават 99,2% месо и само 0,8% тлъстини. Онези високи растения точно зад пасището са местни и малко напомнят хранителните плодове на калабана от Полукс IV. Имате ли някакви въпроси, приятели Найтхоук и Мелисанда?
— Кога ще стигнем имението на губернатора? — попита Найтхоук.
— Измерено във време или в разстояние?
— Както на теб ти е по-приятно.
— Аз не мога да изпитвам емоции — отговори шофьорът. — Усещам известно математическо удовлетворение, когато отговарям пълно и точно на въпросите ви. Отговорът на
— Благодаря — каза Найтхоук. — Програмиран ли си да отговаряш на всички въпроси?
— Да.
— Добре тогава — колко наброява охраната в имението на губернатора?
— Моля, оттеглете въпроса си, приятелю Найтхоук.
— Защо?
— Защото ще се окажете в конфликт с моето устройство. Аз наистина съм програмиран да отговарям на всички въпроси, но ми е забранено да давам каквато и да е информация относно охраната.
Найтхоук замълча. През това време превозното средство започна лудо да криволичи насам-натам.
— Оттеглям въпроса си.
— Благодаря — каза шофьорът и машината отново възстанови нормалното си движение.
През останалата част от пътуването Найтхоук изучаваше пейзажа, запаметявайки дребни подробности, които биха му послужили в бъдеще. Ако му се наложеше да се крие в този сектор, онова дърво би свършило работа — имаше хралупа, а гъстата корона щеше да го скрие от минаващите по пътя. Ако пък му се наложеше да се добере до космодрума, една въздушна шейна би спестила две минути от времето, нужно на това возило да се добере до имението, следвайки пътя. Наложеше ли се да се прикрива в мрака на нощта, откъде ли трябваше мине, за да се натъкне на по-малко препятствия? Дали корабът можеше да се приземи в някоя от тези ниви и ако е така, в коя точно? Дали тревата беше достатъчно висока и сочна, за да е безопасно използването на лазерен пистолет? Имаше ли гъсти гори и скалисти образувания, които да разсеят унищожителната мощ на сонарната пушка?
Скоро пред очите им изникна огромно имение и превозното средство пое по права линия към него.
— Искам да попитам нещо, водачо — обади се пак Найтхоук.
— Да?
— По приблизителни изчисления столицата се намира на осем мили в северна посока. Имението на губернатора не е ли твърде отдалечено от нея?
— Имаше няколко опита за покушение над губернатора — отговори шофьорът. — Неговата охрана прецени, че тук той ще е в безопасност. Когато се налага да присъства лично на някое делово събитие, пътуването до столицата отнема съвсем малко време.
— Какви са тези ниски и дълги сгради отляво? — продължи да разпитва Найтхоук, взрян в поредица циментови бараки. — Приличат на казарми.
— Наистина са казарми. Това са помещенията на охраната.
— Май губернаторът има многобройна охрана?
— Не бих могъл да кажа — отговори шофьорът. — Нямам база за сравнение.
В този момент превозното средство се озова пред излъчващата силна светлина порта и спря.
— Силово гюле ли е това? — попита Найтхоук.
— Точно така.
— А сега какво ще правим?
— Ще чакаме. Мен вече ме провериха, сега вие сте наред. — Шофьорът замълча. — Съжалявам, приятелю Найтхоук, но ще трябва да се разделите със сонарния си пистолет, лъчевото оръжие и трите ножа, скрити на различни места по тялото ви. Ако ги оставите тук — при тези думи във вътрешността на превозното средство се отвори скрита ниша, — на връщане може да си ги приберете отново.
Найтхоук стори това, за което го бяха помолили и портата се дръпна встрани.
— Ами моят лазерен пистолет? — любопитно попита той. — Не вярвам вашата охранителна система да го е пропуснала.
— От другата страна на портата той ще е напълно неефективен — отговори шофьорът.
— Как е възможно това?
— Нашите генератори образуват поле, което отнема мощта на пистолета ви.
— Силовото поле още не е вдигнато — отбеляза Найтхоук. — Сега съм обезоръжен, не трябва ли да го изключат?
— Няма да е необходимо — отвърна шофьорът, докато машината бавно пое напред. — Моля да не
