показвате главата или крайниците си извън пределите на превозното средство. Аз мога да неутрализирам полето, но единствено в параметрите на моята материална структура.
Найтхоук наблюдаваше внимателно, докато машината напредваше през силовото поле. Не усети нито удар, нито поклащане или пък вибрации. Просто в един момент бяха извън имението, а в следващия се озоваха в границата на силовото поле. Онова, което държеше натрапниците далеч, сега щеше да послужи за сигурното задържане на Найтхоук вътре в собствеността на губернатора.
Пред тях се беше проснал дълъг лъкатушещ път, водещ до парадната врата на губернаторската къща. Пред нея на стража стояха трима мъже и два робота. Превозното средство постепенно забави ход, а когато съвсем спря, Найтхоук и Мелисанда излязоха от него.
— Ще ви чакам, приятели Найтхоук и Мелисанда — прозвуча гласът на шофьора. — Не искам да затруднявам движението, затова ще се отместя на четиридесет метра встрани и там ще се установя. Приятно прекарване!
— Най-приятелски настроената кола, която някога съм срещал — рече кисело към един от охраната Найтхоук, но той изобщо не обърна внимание на думите му.
— Моля, последвайте ме — каза сухо. — Очакват ви.
— Подложиха ме на сканиране, сонограма и проверка с рентгенови лъчи — хапливо рече Найтхоук. — Затова наистина не би било зле да ме очакват.
Той изчака Мелисанда да го хване под ръка, после двамата последваха телохранителя в огромното шестоъгълно преддверие на къщата. Стените бяха облицовани с фосфорициращ мрамор, добиван на някоя от планетите. По тях личаха жили от неизвестен самороден метал. Найтхоук отбеляза наум всичко, но повече беше заинтригуван от броя на вратите.
Преведоха ги през просторното фоайе към една вита стълба. Телохранителят спря в подножието й и направи знак на двойка роботи.
— Ще придружите г-н Найтхоук и неговата спътница до кабинета на губернатора — нареди той.
— Слушам, господине — отвърна роботът с монотонен глас, който беше по-дрезгав и режещ от този на шофьора. — Моля, следвайте ме.
Тримата изкачиха стълбата, после поеха по дълъг коридор. В дъното му се намираше просторна чакалня с няколко удобни кресла, дивани и колекция картини от извънземни артисти. Щом стигнаха до нея, отнякъде се появи друг робот и им предложи да си изберат нещо за пиене.
— Благодарим, не искаме нищо — каза Найтхоук. — Тук сме, за да се срещнем с Касиус Хил.
— Вас ви очакват — отвърнаха в хор двата робота.
— Е, какво тогава?
Роботите размениха погледи.
— Не разбираме въпроса ви, господине.
— След като ни очаква, тогава защо просто не ни заведете при него? — попита Найтхоук.
— Има разлика между това губернаторът да ви очаква и да има възможност да се срещне с вас — обясни роботът, който им беше предложил напитки. — Той ще ми даде знак, когато е готов да ви приеме.
— Предай му, че има на разположение пет минути преди да си тръгна — натърти Найтхоук. — Кажи му, че Перфектния убиец не обича да чака.
— Незабавно ще предам вашето съобщение, господине — откликна роботът.
Вместо това обаче застина в очакване. Найтхоук го изгледа озадачено, после попита:
— Е, а сега какво?
— Не разбираме въпроса ви, господине.
— Мислех, че ще предадете съобщението ми на Касиус Хил.
— Вече е сторено, господине. Той е известен, че ще напуснете след… — кратка пауза — … двеста и седем стандартни секунди, ако до тогава не ви покани в своя кабинет. — Последва по-дълга пауза. — Ще желаете ли да предам още нещо, господине?
Найтхоук местеше поглед от единия на другия робот. Най-сетне отговори:
— Да.
— Какво мога да направя за вас, господине?
— Отпрати другия робот.
— Не мога да го направя, господине.
— Защо?
— Той е робот от охраната, програмиран да защитава губернатора. Аз съм само от персонала на офиса и не мога да преценявам потенциалните рискове за губернатора в реална или хипотетична ситуация. Ето защо не е в правомощията ми да наредя на робот от охраната да напусне.
— Според теб кой би могъл да нарани губернатора?
— Никой, сър.
— Тогава защо да не можеш да го накараш да си иде?
— Защото може би ще направя грешка, господине.
— Ами ти — обърна се Найтхоук към робота от охраната, — мислиш ли, че той греши?
— Не, господине — отвърна машината. — Вероятността да греши е само седемнайсет процента.
— Твърде голяма вероятност като се има предвид, че и двамата не сме въоръжени.
— Ако бяхте кое да е човешко същество, а не Джеферсън Найтхоук, процентите щяха да са едва четири.
— Поласкан съм.
— Радвам се, че сте поласкан.
— Наистина ли? — попита Найтхоук.
— Не, господине, но съм програмиран да отговарям с тези или подобни изрази.
— Аз пък си мислех, че роботите не са способни да лъжат.
Роботът замълча за известно време, сякаш проверяваше някакви данни в паметта си.
— Вие сте прекарали в сън повече от век. През това време инструкциите срещу лъжа при програмирането на роботите бяха елиминирани.
Найтхоук огледа внимателно робота.
— Какво те кара да мислиш, че съм прекарал в сън повече от век?
— Вие сте Джеферсън Найтхоук — отвърна роботът, сякаш това обясняваше всичко.
„
Другият робот пристъпи крачка напред.
— Губернаторът е готов да ви приеме.
— Ще ви придружа — каза роботът от охраната и се отправи към вратата, която се плъзна встрани и пропусна тримата да минат. Озоваха се в малък кабинет, обслужван от три робота-секретари, затънали в работа. Роботът от охраната ги отведе до друга врата. Когато минаха и през нея, вече нямаше съмнение, че се намират в истинския кабинет на Касиус Хил — обзаведен богато и разточително.
Самият губернатор с пура в ръка седеше зад масивно писалище, изработено от непознат вид дървесина. Стената зад него беше украсена с холографии, изобразяващи Хил в компанията на богати и известни хора. Сред тях се виждаха дори лица със съмнителна репутация в обществото. Във всеки ъгъл на стаята стоеше по един от роботите на охраната. Найтхоук с почуда забеляза, че бюрото и столът на Хил се намират върху невисока платформа, така че на седналите посетители се налагаше да гледат губернатора с мъченически вирната глава.
— Господин Найтхоук — приветства го Хил, измъкна се иззад масивното писалище и заобиколи, за да се ръкува с посетителя, — радвам се, че най-сетне успяхме да се срещнем очи в очи.
— Това е Мелисанда — каза Найтхоук.
Губернаторът плъзна поглед по жената.
— Да си върви!
— Моля?!
— За глупак ли ме вземаш? — смръщи се Хил. — Да не мислиш, че не мога да разпозная една балатайска жена? Няма да разговаряме, докато тя не си тръгне.
