замълча. — Защо просто не ме
— Какво?!
— Чу добре — помолѝ ме да седна.
Хил свъси вежди, но отстъпи.
— Ще бъдеш ли така любезен да седнеш, Найтхоук?
— Благодаря за поканата — отвърна той и най-сетне се разположи на предложения стол.
Част от напрежението постепенно изчезна от лицето на Хил.
— Сега да поговорим делово.
— Целият съм в слух.
— Искам Ибн бен Калид мъртъв. Ако го убиеш до една седмица, т.е. седем стандартни дни, ще ти платя десет милиона кредита.
— Ами дъщеря ти?
— Ако попадне на някой куршум или пък лазарен лъч, значи така й било писано — той красноречиво сви рамене. — Вярно, ще е много лошо, но тя е твърде млада и глупава, а такива неща се случват доста често.
— Ами ако оцелее?
Хил разтърси глава.
— Няма.
Найтхоук го изгледа втренчено.
— Сега разбирам защо предпочиташ да си обкръжен от роботи.
— Средната продължителност на живота на хора, посветени в моите тайни, е удивително кратка — процеди с усмивка Хил. — Поне съм сигурен, че мога да се доверя на роботите си. Всеки от тях по-скоро би направил късо в нервните си вериги, отколкото да предаде и една думичка, произнесена в тази стая. — Хил отново пуфкаше с пурата и на моменти димът изцяло закриваше лицето му. — Е, Перфектни убиецо, договорихме ли се?
— Можеш ли да платиш в брой?
— Мислех, че ще искаш да прехвърля кредитите в сметката на твоя адвокат.
— Нямам вяра на адвокатите.
— Съгласен съм с теб — изхихика Хил. — Виж, това не се е променило през изминалия век. — Внезапно усмивката му изчезна като изтрита с кърпа. — Да, мога да ти платя в брой.
— Значи се договорихме.
— И запомни — искам го мъртъв до една стандартна седмица или отново влиза в сила предишното споразумение и първоначалната цена. — Той замълча. — Отхвърли тая работа и ще станеш богат човек. Дори не е необходимо ония на Делурос да знаят за нашата сделка. Обмисли предложението ми.
— Обмислям го още от вчера — отвърна Найтхоук.
— Да му се не види — сякаш си плът от моята плът!
— Може пък точно сега да съм отрязал част от нея.
— Не намирам това за забавно.
— Сигурно си прав — каза Найтхоук. — Чувството за хумор не е сред най-силните ми страни.
Хил внезапно се наежи.
— А може би изобщо не е било шега — подозрително рече той. — Колко ти предложи Ибн бен Калид, за да ме убиеш?
— Не толкова, колкото би дал ти, за да убия него — отговори Найтхоук. — Той е само един обикновен бунтовник. Ти си богаташът.
— Богат и добре охраняван — натърти Хил. — Дори да ме убиеш, никога няма да се измъкнеш жив от имението. Ако и това ти се удаде, охраната ще те залови много преди да се добереш до космодрума. Предполагам си обърнал внимание на всички контролни пунктове, през които сте минали на идване.
— Така е.
— Добре тогава, не ги забравяй.
— И през ум не ми е минавало.
— Това ми прозвуча по-скоро като заплаха — каза Хил.
— На теб всичко ти звучи като заплаха — усмихна се Найтхоук. — Много си подозрителен.
— С това може да се живее — отговори Хил, — при това много по-леко, отколкото с мисълта, че си преходна сянка на някой реален човек.
— Може и да съм сянка, но нямам намерение да бъда преходна — рече Найтхоук.
— Тогава и през ум да не ти минава да ми противоречиш — отсече Хил. — А сега, ако няма какво повече да обсъждаме, се махай. Може и да имам нужда от услугите ти, но установих, че никак не си ми приятен.
— Никъде не е казано, че трябва да ме харесваш — отговори невъзмутимо Найтхоук. — Достатъчно е да си сигурен, че разполагаш с необходимата сума.
После се завъртя на пети и тръгна към вратата, която остана плътно затворена, докато един от роботите не тръгна да го съпроводи извън кабинета. Няколко минути по-късно двамата с Мелисанда вече пътуваха обратно към космодрума. Надяваха се Петкан да не е изгубил търпение и да не взриви планетата, преди да се доберат до кораба.
Двадесет и четвърта глава
— Е, как мина? — попита Касандра, когато Найтхоук влезе в „Синия дракон“, придружен от Мелисанда и Петкан.
Той се огледа. Заведението не работеше, но Синеокия и Киношита седяха на една от масите, а Йори се разполагаше недалеч от тях.
— Баща ти е голяма работа — каза най-накрая Найтхоук.
— Това ми е известно.
— Обзалагам се, че копнее да те види мъртва, както ти искаш той да ритне камбаната.
— Значи си му казал, че съм Ибн бен Калид? — гневно извика тя.
Найтхоук поклати глава.
— Той те ненавижда заради самата теб.
— Добре — отсече категорично Касандра. — Бих се разочаровала, ако някой ден разбера, че ме е обичал.
— Няма риск това да стане.
— В такъв случай ще дойде ли на Силен?
— Няма никакъв шанс — отвърна Найтхоук. — Не е такъв човек.
— Проклет да е!
— Не си вярвала, че ще го подлъжеш, нали?
— Не, но се надявах…
— Той ми предложи десет милиона кредита, ако до седмица убия Ибн бен Калид.
Лицето на Касандра доби тревожно изражение.
— А ти какво му отговори?
— Че ги искам в брой.
— А той?
— Каза, че е уговорено.
Тя се втренчи изпитателно в него.
— И какво смяташ да правиш оттук нататък?
— Да го убия и да взема парите.
Тя въздъхна с облекчение.
— Чудесно.
— Защо не го уби, докато беше при него? — обади се Синеокия.
— Защото искам да живея достатъчно дълго, та да се порадвам на парите — отвърна Найтхоук.
— Толкова ли добре го охраняват? — продължи да разпитва драконът.
