Прераждането на убиеца

— Ей, не забравяй, че това е вашата борба. Аз участвам в нея само за пари — напомни му Найтхоук.

— Е, сега вече се чувствам значително по-добре — изсумтя Синеокия.

— Я да млъкваш! — скастри го Касандра.

— Само се пошегувах — кисело рече драконът.

— Стига толкова — отсече тя. — Обсъждаме сериозен въпрос. Може и да се шегуваш, но съотношението на силите е все още два милиона срещу седем.

— Ще успеем да намалим разликата още преди да нападнем — каза Найтхоук.

— Хубаво, ама как точно ще го направим? — заяде се Синеокия.

— Щом намеря отговор на този въпрос, ти ще си сред първите уведомени.

Найтхоук стана от мястото си и се упъти към асансьора зад бара.

— Къде отиваш? — извика подире му Синеокия.

— Изкарах тежък ден и искам да си отдъхна с хубава книга в ръка — отговори Найтхоук.

— Просто така, а?! — изумено възкликна драконът. — Само това ли имаш да ни кажеш относно детронирането на Касиус Хил?

— Поне за момента — да.

Асансьорът леко издигна Найтхоук до апартамента на Касандра. След няколко минути и тя го последва.

— Той е чудовище, нали? — започна тя, когато вратата се затвори след нея.

Найтхоук вдигна поглед от книгата.

— Синеокия ли?

— Не, баща ми!

— Виждал съм и по-добри от него.

— Готова съм да се обзаложа, че не си виждал по-голям злодей!

— Още си млада — каза Найтхоук. — Надявам се ти никога да не срещнеш по- голям злодей от него.

— Наистина ли желае смъртта ми?

— Дори настоява това да се случи, колкото се може по-скоро.

За миг тя застина безмълвна на мястото си.

— Странно.

— Кое е странното?

— Може и да е чудовище, но въпреки това си остава мой баща. Само мисълта, че е поръчал да ме убиеш… — тя разтърси глава и потрепери.

— Нали и ти искаше да го видиш мъртъв? — тихо попита Найтхоук.

— Това е друго. Ненавиждам го откакто се помня.

— Излиза, че е било взаимно.

— Не може да бъде. Как ще мрази едно невинно дете, едно малко момиченце? Та той дори не ме познава. Как е възможно толкова силно да ме ненавижда?

— Не мисля, че те мрази — каза Найтхоук. — Според мен просто ти е ядосан.

— Още по-лошо! — възкликна тя. — Да искаш да убиеш някого, само защото те е ядосал!

— Има и по-лошо — успокои я Найтхоук. — Пък и това е само едно предположение.

— Най-вероятно напълно основателно — отговори Касандра. — Той не ме познава толкова добре, че да ме намрази. Току-виж не се наложило да го убиваш, когато разбере кой всъщност е Ибн бен Калид. Може и сам да пукне от шока.

— Опитай се да не мислиш единствено за това.

— Как бих могла да го избия от главата си?! — извика тя. — Та той ми е баща!

— Това нищо не означава. Може да е баща на всеки друг, а ти — дъщеря на когото и да било.

— Не ми звучи много убедително. А на теб?

— Не съвсем. Ти си наследила неговата стоманена твърдост и част от дръзкото му високомерие.

— Нима?!

Найтхоук кимна с глава.

— Намирам, че тези качества са много ценни, стига да не са доведени до крайност.

— Е, сигурно трябва да ти благодаря за тези думи.

— Очите ви също са съвсем еднакви.

— Неговите са сиви, а моите — сини.

— Нямах това предвид. Нито един от вас не отклонява поглед от събеседника си и окото му не трепва през целия разговор. Значи не се боите от онзи, който е пред вас.

— Че защо пък трябва да се боя?

— Аз съм Перфектния убиец и съм пратен да те премахна. Той навярно също е знаел, че замислям да го унищожа.

— Бих предпочела да изтъкнеш разликите между нас — каза Касандра. — Мразя този човек.

— Добре — ти си много по-хубава от него.

Тя изкриви лице.

— Не очаквах да чуя точно това.

— Жалко, опитах се да бъда романтичен — нацупи се Найтхоук.

— Не съм очаквала един убиец да е и романтик.

— Глупости — отвърна Найтхоук, — убийците са най-големите романтици.

— Нима?

— Честна дума. Рано или късно стигаме до извода, че онова, което правим, е необходимо и справедливо дело. Каква по-голяма романтика от това!

— Тогава защо не прекратим този разговор и не ме отведеш в леглото?

Той се втренчи изненадан в нея.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? Та ги дори не ме познаваш.

— Ти си привлекателен мъж, аз съм хубава жена, а след седмица и двамата ще сме мъртви. — Тя замълча. — Не само Синеокия може да изчисли какви шансове имаме в бъдещата битка. Нека дотогава обаче гребем от живота с пълни шепи.

Найтхоук се изправи.

— Това предложение ми звучи добре — вече я следваше към спалнята.

— Имам намерение да прекарам една прекрасна нощ — твърдо заяви тя.

— Ще направя каквото мога.

— Откога не си го правил?

Той й се ухили и започна да си сваля дрехите.

— Близо век, може и повече.

— Дано не си забравил всичко.

Не беше забравил.

Двадесет и пета глава

След три дни Найтхоук отново седеше в „Синия дракон“. Киношита влезе в заведението и се отправи към него.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Разполагай се.

— Вчера видях кораба ти да потегля. — Замълча. — Както и предполагах, ти не си бил в него.

— Май нищо не може да ти убегне, а? — сухо отбеляза Найтхоук.

— Помислих, че ще искаш да поговорим за това.

— Не изгарям от подобно желание — отвърна Найтхоук, отпивайки от питието си.

— Отказваш значи, така ли?