Прераждането на убиеца

— Нищо не разбирам — намръщи се Киношита.

— Ако след края на мисията трябва да оцелее само един, това ще си именно ти.

— Аз?! — изумено повтори Киношита. — Защо?

— Единствено ти заслужаваш доверие, а имаш и необходимите познания да прехвърлиш спечелените от мен пари в сметката на Перфектния убиец при „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“. Освен това ще се постараеш Маркус Динисен да не ги използва за своя лична изгода.

— Нима нямаш доверие на фирмата?

— Те все пак са адвокати — отвърна Найтхоук, без да прикрива презрението си.

— За каква сума става въпрос?

— Най-малко пет милиона, но се надявам да са повече. Ще получиш десет процента за услугата да ги пратиш където трябва.

— Сега вече нямам нищо против да нападнем Перикъл — ухили се Киношита.

— Знаех си, че така ще стане.

— Все още не схващам обаче как ще позволиш на любимата жена да застане срещу въоръжена до зъби войска.

— Никой няма намерение да се изправя лице в лице с въоръжена до зъби войска. Не бихме могли да устоим на такъв противник.

— Знаеш много добре какво имам предвид.

— Разбира се. Някои мъже издигат жените на пиедестал. Аз предпочитам да работя рамо до рамо с тях. Друг е въпросът, че моята професия е по-опасна от тази на останалите хора.

— Добре де, няма да се караме — сви рамене Киношита. — Прави с нея, каквото искаш. Обаче си запазвам правото да протестирам, задето ми отреждаш ролята на почетния оцелял.

— Ще се постарая всички да оживеем след битката — отговори Найтхоук. — Но единствено за теб това ще бъде абсолютно сигурно.

— Признателен съм за отношението ти. Кога нападаме?

— Няма да е скоро. Най-напред искам да се уверя, че по-голямата част от флотилията на Хил преследва моя кораб.

— Какъв курс държи той?

— Към Сократ VII.

— Това е точно на Вътрешната граница!

— Точно така. Както вече казах, предстои да намеря решение на още няколко проблема. — Найтхоук замълча. — Трябва да сме готови до шест-седем стандартни дни.

— Неприятно ми е да го казвам, обаче…

— Обаче?

— Говоря съвсем сериозно — започна Киношита с видима неохота. — Ако ще спасяваш някого, това трябва да е Мелисанда. По време на битката едва ли ще имаш нужда от телепат, но аз със сигурност съм ти необходим.

— Много благородно предложение — каза Найтхоук, — но наистина ще ми трябва телепат.

— Честно?

— Честно.

— В такъв случай не ми остава нищо друго освен да си живея живота — усмихна се Киношита. — Каква част от нашия разговор мога да предам на останалите?

— Аз ще поговоря с всеки от тях поотделно през следващите няколко дни. Тепърва предстои да уточняваме много подробности — каза Найтхоук.

Киношита замислено го изгледа.

— Не ми се виждаш особено разтревожен.

— А трябва ли?

— Както и да го увърташ, предстои битка с четиримилионна войска, срещу която изправяш шепа необучени бунтовници. Не стига това, ами се опитваш да убиеш най-добре охранявания политик по Вътрешната граница — замислено рече Киношита. — Това може да накара всеки друг да се изпоти и под езика.

— Вярно, всеки друг — съгласи се Найтхоук.

— Но не и теб, така ли?

— Не и Перфектния убиец — гласеше спокойният отговор.

Двадесет и шеста глава

Мелисанда се приближи към Найтхоук, който стоеше на улицата пред „Синия дракон“.

— Пратил си да ме извикат.

— Така е — отговори Найтхоук. — Искам да науча повече за твоята дарба.

— Да си балатайска жена е по-скоро проклятие, отколкото дарба — отвърна тя. — Дори за миг не можеш да си представиш какво е постоянно да си обсебен от чувствата на околните.

— Така ли е и при теб?

— Накъде биеш? — намръщи се тя.

— Не можеш ли да се отървеш от тях?

— Понякога ми се удава.

— На какво разстояние трябва да е някой, за да не ти влияе с емоциите си?

— Зависи от силата на чувствата му, както и от неговото разположение.

— Това не ми е достатъчно.

— Защо просто не кажеш какво точно те интересува, за да не губим време.

— Добре тогава, слушай — започна Найтхоук. — Представи си, че си насред пустинята или пък те заобикаля огромно равно поле. На миля от теб има човек, който постепенно се приближава. Ти обаче не го виждаш. Той не е ядосан, не изпитва страх, нито пък е обзет от лъстиви помисли към някоя жена. Въпреки това сърцето му не бие от радостна възбуда. Той просто си върви, а мислите му безцелно се реят, без да спират на нещо конкретно. На какво разстояние трябва да се приближи, за да усетиш присъствието му?

— Не знам — отговори тя. — Възможно е по-напред да го видя, а едва след това да го усетя.

— Представи си, че е полунощ, а в този свят няма луна.

— Предполагам, че има някакъв смисъл във всичко това — каза Мелисанда.

— Не бих ти задавал тези въпроси, ако нямах сериозна причина — отговори Найтхоук. — Би ли могла да го усетиш от петстотин ярда2?

— Не мога да кажа.

— Тогава от триста ярда?

— Дявол да го вземе, не знам!

— В такъв случай ще се наложи да проверим. — Той махна с ръка към „Синия дракон“. — Колко души има там в момента?

Тя затвори очи, а чертите на лицето й се изопнаха, докато се съсредоточаваше.

— Седем.

— Шест — поправи я Найтхоук.

— Усещам емоционални вълни от седем души.

— Вътре е барманът и още петима.

— Грешиш.

— А, бях забравил Касандра. Тя е на горния етаж. Можеш ли да я различиш?

— Питаш дали мога да определя как са разположени хората ли? Не, не и оттук. Но ако съм вътре сигурно ще успея.

Найтхоук я хвана под ръка и я отведе стотина ярда надолу по улицата.

— Все още ли улавяш вълните им? — попита.

— Разбира се.

— Колко са сега?

Тя отново се съсредоточи, после го погледна изненадана.