време, шансът прекрасната ми кожа да остане невредима е голям.
— Изобщо няма да си до мен.
— Че защо пък не?
— Първо, защото е грешно да мислиш, че край мен е най-безопасното място. И второ, защото ти нямам доверие.
— Прекара толкова време тук и все още не ми вярваш? — ахна Синеокия. — Да съм те лъгал някога? Да съм те предал или пък да съм се опитал да ти навредя?
— Не, доколкото ми е известно — не.
— Тогава защо?
— Ти не си човешко същество и…
— Сега пък излиза, че мразиш тези, които не са човеци! — нацупено рече драконът.
— Остави ме да завърша — спокойно продължи Найтхоук. — Ти не си човешко същество и Мелисанда не е способна да разчете твоите чувства. А това означава, че докато животът ни е изложен на риск, не мога изцяло да ти се доверя.
— Ами Петкан — той също не е човешко същество.
— Въпреки това тя може да улавя емоциите му.
— И самата Мелисанда не е по̀ човек от мен — продължи да настоява Синеокия. — Тя може да разчете чувствата ти, но ти нейните — не. Тогава откъде си сигурен, че не ти дърпа конците и не ти казва онова, което е в нейна полза? Защо вярваш на нея, а на мен — не? Само защото нейната кожа е розова, а аз имам сини люспи ли? Та тя е балатайска жена!
— Ето, сега ти говориш така, сякаш това е престъпление — каза Найтхоук. — Балатай е колония на човешкия свят, отнета най-напред от Олигархията, а после — от Демокрацията. След като отношенията ни са били замразени за близо двайсет поколения, сега отново лека-полека възстановяваме контактите си. През това време те са мутирали и са станали телепати. Това обаче не означава, че не са човешки същества. Просто са хора със свръхразвити способности.
— А ти си склонен да се довериш сляпо на всяко човешко същество, но не и на тези, които не са хора. Прав ли съм? — настоя Синеокия.
— Аз съм продукт на времето си — отвърна Найтхоук. — Хората просто не предават други от своя вид. Вярно, някога са го правили и сигурно някога пак ще го правят, но не и ако са изправени пред враг, който ги превъзхожда количествено стотици пъти.
— След като не се предавате един друг, тогава как така искате да свалите Касиус Хил от власт?
— Има разлика между това да разбиеш шайката на един нечестен политик и да предадеш хората си заради извънземни същества. Касиус Хил е най-лошият пример за човек и губернатор, както сам си имал случай да се убедиш. Въпреки това дори той не предава своите.
— А аз си мислех, че сме приятели — рече Синеокия.
— Така е, аз просто го формулирах по друг начин.
— И ти си като всички останали — промърмори драконът. — Сигурно си въобразяваш, че само да докоснеш някой от нас и кожата ти ще започне да се свлича.
Найтхоук го гледа дълго и мълчаливо. Най-сетне забеляза питието, което Синеокия му беше донесъл, отпи здрава глътка и остави чашата обратно на плота.
— Най-близкият ми приятел не беше човешко същество.
— Хайде бе.
— Честно. Беше Сребророг.
— Сребророг ли? Това пък какво е?
— Местните жители на Бонара II. Полухора, покрити с бяла козина и с голям сребърен рог на челото. Бяхме партньори цели три години.
— Чакай да позная — саркастично рече Синеокия. — Той е отнесъл някой куршум или лазерен лъч, предназначен за тебе.
— Не, към него си беше насочен. Имахме достатъчно врагове. Но той би ме защитил с гърди от куршумите. Аз бих сторил същото за него.
— Тогава защо не ми се доверяваш?
— Той заслужи доверието ми, а ти още не си. — Найтхоук замълча. — Но ще имаш този шанс.
— Ето, пак се връщаме на първия ми въпрос: кога ще се махнем от Силен?
— Скоро.
— Колко скоро?
— Ще разбереш като му дойде времето.
— Ти вече си решил, нали? — попита Синеокия. — И въпреки това не искаш да ми кажеш.
— Точно така.
— Каза ли
— Не.
— Дори на Касандра?
— Дори на нея не съм.
— Е, това ми дава известна надежда. Щом не се доверяваш дори на жената, с която спиш…
— От странни неща черпиш надежда — отбеляза Найтхоук.
— Дори не смея да попитам кой друг идва с нас. Освен нашия екип, разбира се.
— Още не знам.
— А кога ще ти стане известно?
— Скоро.
— Как ще подбереш останалите?
— Има си начин — беше отговорът на Найтхоук.
Двадесет и осма глава
Найтхоук беше опрял гръб о пурпурния дънер на дървото в дворчето зад „Синия дракон“. Не му се наложи да чака дълго. Млад мъж, натруфен в пъстри дрехи от коприна и сатен и обувки, направени от лъскавата кожа на някакво извънземно влечуго, приближи към него.
— Разбрах, че си търсил хора — рече той, отмятайки дрехата си, под която се откри внушителен арсенал от оръжия.
— Така е — отвърна Найтхоук.
— Едва ли ще намериш някой по-бърз от мен — самоуверено заяви младежът.
— Щом така казваш — сви рамене Найтхоук. — Имаш ли си име?
— Джони Колт.
— Не мислиш ли, че е вече малко старомодно? Защо да не е Джони Лазер например?
Самоувереността на младежа в миг се изпари.
— Вече има двамина Джони Лазер по Границата и още един Кървавия Джони отвъд Периферията — отвърна умърлушено той. После измъкна револвера си от кобура и го подаде с дръжката напред на Найтхоук. — Този обаче е оригинален колт, още от времето, когато сме били на Земята. Погледни го само — истинска музейна реликва. Не можеш дори да си представиш каква е антикварната му стойност на пазара.
Найтхоук даже не посегна към оръжието.
— Не съм спец по тия неща.
— Не си ли ти Перфектния убиец?
— Аз съм — отвърна Найтхоук, — затова можеш да приемеш думите ми за чиста монета: много повече хора са избити с оръжие, което струва по-малко от сто кредита, отколкото ония, премахнати с реликви от по хиляда кредита.
Джони Колт прибра оръжието си обратно в кобура с леко объркан вид.
— Е, в играта ли съм? — попита той.
— Скоро ще разберем — каза Найтхоук. После избра три камъка от земята, отиде при оградата на десетина крачки от тях и ги нареди отгоре й на метър един от друг. — Хайде сега да те видим какво
