Прераждането на убиеца

— Четирима.

— Точно така. Бях наредил трима от тях да излязат, когато ме видят да се отдалечавам по улицата. Нека повървим още малко.

Двамата се отдалечиха на още двеста ярда и тя втренчи изпитателен поглед в него, когато спряха.

— Шест?

— Казваш, че са толкова или ме питаш да потвърдя?

Тя сведе глава за миг, после отново вдигна очи.

— Шест — рече твърдо.

— Хайде да опитаме още веднъж — каза той и я отведе на още сто ярда разстояние от бара.

— Двама — отсече тя, когато спряха.

— Сигурна ли си?

— Да.

Найтхоук помаха с ръка, от бара излезе Киношита и вдигна три пръста.

— Пропуснала си един — установи Найтхоук.

— Да не се провалих на някакъв тест?

— Не, и дума да не става — отвърна той. — Просто трябваше да определя границите на твоите способности. Оказа се, че са някъде между двеста и триста ярда разстояние от обекта. Или поне ако наблюдаваният не изпитва особено силни чувства.

— След като вече знаеш това как ще постъпваме оттук нататък? — попита Мелисанда.

— Следващите няколко дни заедно с Киношита ще се опитате още по-прецизно да определите точния периметър на твоите възможности.

— А после?

— Стигнем ли Перикъл V, ти ще си алармената система на Петкан.

— Моля?!

— Докато заравя експлозивите, той няма да може да мисли за нищо друго. Ти ще го предупреждаваш, ако се задава опасност.

— Защо беше нужен този експеримент тогава? — попита тя. — Ако някой от охраната на губернатора дочуе нещо съмнително или се натъкне на нарушители, той ще излъчва много по-силни емоции и…

— И това ще предвидим — прекъсна я Найтхоук. — Ито ще уточни каква е твоята граница на възприемане, когато имаш насреща си ядосан, уплашен или похотлив човек. Ако всичко върви по план обаче, най-вероятно е някой да се натъкне на вас само случайно. Нощните патрули би трябвало да са относително спокойни, защото не очакват да има някой наоколо. Значи ще можеш да ги усетиш на разстояние двеста ярда. Тогава трябва да дадеш уговорения сигнал на Петкан, така че да се скрие или пък да убие патрула, преди онзи да го е видял.

— Сега разбирам. — Тя замълча. — Ако войникът от охраната е въоръжен обаче, откъде си сигурен, че Петкан ще успее да го убие? А шумът от схватката може да привлече и други.

— Дори в този случай имате предимство — ще го усетите още преди той да ви е засякъл.

— Въпреки това въпросът остава. Аз не съм убиец.

— Когато те наех, твоето занимание беше да прелъстяваш мъжете. Убеден съм, че ако се наложи, ще направиш много повече за Петкан, та да се измъкне и да пречука онзи. — Той неочаквано се усмихна. — Повярвай ми, ако човек най-напред види теб, едва ли веднага ще се втурне да търси някой скрит експерт по експлозивите.

— Колко експлозиви трябва да зарови Петкан?

— Колкото са необходими за целта.

— И колко погубени човешки живота ще тежат на нашата съвест? — продължи тя.

— По-малко, отколкото очакваш.

— Ами ако откажа? — внезапно попита Мелисанда.

Найтхоук въздъхна.

— Това „не“ ли трябва да означава?

— Все още го обмислям.

— В такъв случай можеш да вземеш първия рейс обратно за Бариос II. Това ще бъде краят на нашето сътрудничество.

— И няма да има никакви заплахи или куршум в гърба, изпратен от Перфектния убиец?

Той поклати глава.

— Нашият договор беше друг. Правилата на играта се промениха, значи и играчите трябва да се сменят. Ако решиш да си тръгнеш, ще ти платя дължимото и ще се погрижа да се качиш невредима на първия кораб.

Тя го гледа дълго и мълчаливо.

— Казваш истината.

— Разбира се, че казвам истината — отвърна Найтхоук. — Никога не бих си позволил да лъжа пред една балатайска жена.

— За всички ти си Перфектния убиец — каза Мелисанда. — Аз обаче познавам човека на име Джеферсън Найтхоук, който нито веднъж не се опита да ме измами или подведе. Затова искам да попитам Джеферсън Найтхоук за още нещо.

— Давай.

— Толкова голям злодей ли е Касиус Хил, та искаш да подведеш онези, благодарение на които съществуваш, да промениш целта на своята мисия и най-вероятно да пожертваш живота си? Всичко това, за да свалиш един губернатор от власт?

Найтхоук я погледна твърдо в очите.

— Той е повече от злодей.

— И си уверен, че чувствата ти към Касандра Хил не са повлияли на това решение?

— Сигурно имат значение — отвърна той, — но не толкова голямо, колкото имаше срещата с Касиус Хил.

— Добре, Джеферсън Найтхоук — каза тя след дълго мълчание. През това време беше анализирала чувствата му и разбра, че казва истината. Поне такава, каквато той я виждаше. — Ще направя това, за което ме помоли. И Бог да се смили над душите ни, защото адът скоро ще ги приеме.

Двадесет и седма глава

Найтхоук седеше на бара в „Синия дракон“, очаквайки Синеокия да му поднесе питие.

— Ще се махнем ли някога от Силен? — попита драконът, плъзгайки по плота чаша със странна форма, съдържаща някаква синкава течност.

— Нали работиш тук от години. Какво те накара да се разбързаш толкова?

— Знам какво ни чака.

— Като спомена за това, нека ти кажа, че ще газим в кръв, най-вероятно и в твоята. Та пак те питам — за какво е това бързане?

— Надушвам, че за първи път има шанс да свалим оня негодник — отвърна Синеокия. — Сърбят ме лапите да се разправя с него.

— Ние сме шепа хора, а те са милиони — отбеляза Найтхоук.

— Затова пък ти си Перфектния убиец — все ще намериш някакъв изход. Освен това…

— Слушам те.

— Не би тръгнал, ако предварително не си убеден, че ще се измъкнеш жив — продължи драконът. — Наблюдавам те от седмици — ти си най-предпазливият човек, когото съм срещал. — Той замълча. — Това е доста странна черта за някой, познат по цялата Граница като убиец.

— Аз бях наемник, не убиец — уточни Найтхоук.

— Все същото е — убивал си хора.

— Убивах убийци. И изобщо не е същото, макар че няма как да го научиш от няколкото биографии за Перфектния убиец в библиотеката на Касандра.

— Тинтири-минтири — отсече Синеокия. — Важно е само едно — ако съм плътно край теб през цялото