— Има други неща, за които парите могат да се изхарчат, Чака — усмихна се Лейн може би за първи път.
— Не от хора като мен и теб, Никобар — отговори Чака. — Не за хората, които живеят по границата. И какво ще си купиш? Къща ли? Та ти практически живееш на кораба си. Библиотека? Ако книгите и лентите те интересуваха, ти нямаше да се накиснеш в тази история. Дрехи, скъпоценности, дрънкулки? На кого ли му харесват тези неща. Не, Никобар, когато човек живее с момента, както правим двамата с теб, той харчи парите си за неща, които му помагат да си подслажда живота между моментите.
— Хубаво, убеди ме, тогава няма да ги харча — примирено каза Лейн. — Отново ще се захвана с лов.
— И защо не постъпиш така сега?
— Не мога — призна Лейн. — Не мога да направя нищо, докато не убия това същество.
— Ти непрекъснато го наричаш „нещо“ или „същество“ — отбеляза Чака. — Останал съм с впечатление, че си имаше име.
— Има много имена — отговори Лейн.
— Защо не използваш някое от тях?
— Нито едно от тези имена не е достатъчно точно. Затова, за мен то е същество — просто и ясно.
— И кога смяташ да излетиш? — попита Чака.
— След два-три дни. Когато корабът бъде готов. Току-що изпратих парите за последните два детайла, но ще трябва да кацна на Белор, за да монтирам оръжието на „Смъртоносен“.
— Надявам се, че ще дойдеш да пием по едно на прощаване преди да потеглиш — предложи Чака.
Лейн поклати глава отрицателно.
Чака сви рамене и се отправи към вратата.
— Сбогом, приятелю. Беше ми много приятно, че се познавахме.
— Говориш сякаш съм покойник — обади се Лейн. — Проклетото същество още не ме е убило.
— Погледни се в огледалото, Никобар — каза Чака и излезе.
ГЛАВА 14
Полетът от Северна Точка до Белор продължи осемдесет и три дни. Лейн прекара почти цялото време в хипнотичен сън, а малкото време през което беше буден, посвети на изучаване на стотици звездни карти, така че накрая знаеше района на съществото почти наизуст. Опита се да не мисли върху факта, че то беше напуснало този район преди почти две години.
Когато стигна до Белор, той приземи „Смъртоносен“ на около пет километра от колибите на дорните. Но преди да прекоси разделящото ги разстояние, Востувиан дойде да го посрещне.
— Дълго време те нямаше, убиецо на животни — произнесе той с характерния си полушепот.
— Бях зает — отговори Лейн.
— Освободи ли се вече? — попита Востувиан.
— Не. Работата, която имам да върша тепърва ми престои. Готово ли е оръжието за монтиране на кораба ми?
— Готово е — успокои го Востувиан. — А ти готов ли си?
— Да.
— Това е хубаво — каза дорнът. — Известно време се страхувах, че може да си излязъл на лов за Хипнозвяра само с твоя вибратор. Радвам се, че съм сбъркал в преценката си за теб.
Лейн го погледна остро, но нямаше никакъв начин да разбере дали забележката е била откровена или сардонична. После тръгна редом с Востувиан и след няколко секунди мълчание се обърна към него:
— Преследвах го.
— А — каза Востувиан. — И намери ли го?
— Да.
— И си се убедил, че вибраторът не може да го убие?
— Да — призна Лейн. — След шест срещи с него.
— На някои хора им трябва повече за да се убедят — изрече Востувиан и за втори път Лейн не можа да разбере дали коментарът беше прям или съдържаше някакъв намек.
— Какъв е ефективният обхват на твоето оръжие? — попита той накрая.
— Между шейсет и седемдесет хиляди километра — отговори дорнът. — Но ако съумееш да се приближиш на десет-петнайсет хиляди километра, консумираната от него мощност ще бъде значително по- малко. В противен случай, ще трябва да минеш без по-голямата част от другите системи на кораба. Какви са минималните ти нужди в това отношение?
Лейн наведе глава и се замисли за няколко минути.
— Ами, системата за осигуряване на живот, разбира се, и склада за храната.
— Готов ли си да използваш рециклирана храна?
— Само като крайна мярка — призна Лейн. — Храната, която използвам е концентрирана и не ми се вярва това оръжие да заема чак толкова място.
— Добре — каза Востувиан. — От какво друго би имал нужда?
— Апарата за хипносън и две камери за спане — отговори Лейн.
— Две?
— Втората е за Муфти.
— Кой е Муфти?
— Няма значение — отклони отговора Лейн. — Имам нужда от апарата за хипносън с две камери към него. Звездният атлас е вграден в главния компютър, така че е невъзможно да се елиминира. Същото важи и за системата за далечно наблюдение и навигационния компютър. Освен това, разполагам с известен брой звездни карти, които искам да взема, но всички те могат да се навият на руло и да се съберат в тубус. Ще ми трябват два скафандъра — един за излизане в открития космос, другия за слизане на повърхността на свръхгорещи планети, с десетдневен запас кислород към всеки от двата.
— Нещо друго? — попита дорнът.
— Отделението за сухо къпане и… това е май всичко — завърши Лейн. — Струва ми се, обаче, че ще трябва да запазя и едно от досегашните оръжия на кораба, просто за в случай, че твоят разредител откаже да работи.
— „Разредител“ ли?
— Ентропното оръжие — поясни Лейн.
— Кое от досегашните ти оръжия би искал да запазиш?
— Вибраторът — отговори Лейн.
— Лазерното ти оръдие има много по-голям обсег — напомни му Востувиан.
— Вибраторът — повтори Лейн и потисна напиращия в него гняв.
— Както кажеш — съгласи се Востувиан. — Утре сутринта ще започнем адаптирането на оръжието за твоя кораб.
— А защо не веднага? — раздразнено попита Лейн.
— Чакал ли повече от пет години, убиецо на животни — каза Востувиан, — а моят народ е чакал много хилядолетия. Ще изчакаме следващия ден. А дотогава можеш да ми гостуваш на вечеря. Ондин Гилиан ме уверяваше, че нашата храна е безвредна и питателна за човешкия организъм.
Востувиан млъкна и се отправи в посока към колибите, а Лейн след кратко колебание го последва без да каже нито дума. След малко стигнаха до съборетините и скоро след това дорнът се изправи пред една от тях, която по нищо не се отличаваше от останалите, освен може би, че беше в дори по-окаяно състояние.
— Това е моето жилище — обясни ненужно Востувиан. — Можеш да влезеш в него, ако желаеш.
— Никъде не виждам оръжието — отбеляза Лейн след като огледа поселището.
— Колко голямо си мислиш, че е? — и за първи път на Лейн се стори, че забелязва някаква промяна във физиономията на мършавия дорн.
— Не знам — призна Лейн, — но знам, че прекарах на тази планета тонове за последните няколко години.
