въпрос: Колко пъти мога да стрелям с разредителя, преди напълно да изчерпя енегрийните запаси на „Смъртоносен“?
— Три пъти, може би четири — отговори Востувиан. — Смяташ ли, че има възможност да пропуснеш първия път?
— Никога не пропускам.
— Тогава ще ти се наложи да стреляш само веднъж — заключи дорнът.
— Бих желал само да знам с какви възможности разполагам преди да изляза на лов — опита се да обясни въпроса си Лейн. — Имаш ли някакви възражения?
— Никакви — прошепна Востувиан. — Просто предположих, убиецо на животни, че…
— Още нещо — прекъсна го Лейн. — Казвам се Лейн, а не убиец на животни. Ако искаш да се обърнеш към мен, използвай името ми.
— Както желаеш, Лейн — отговори Востувиан.
— Следващ въпрос: Какво ще стане със системите на кораба ми след като стрелям с разредителя?
— Ще наглася управлението му така, че системата за поддържане на живота да продължи да действа — отговори дорнът. — Другите системи ще излязат от строя за времето през което стреляш и може би дори малко след това.
— Колко време мога да оставя разредителя да стреля, преди да гръмнат всички системи?
— Десет секунди… единайсет. Нужни са само към осем, за да се убие Хипнозвяра, така че на твое място, Лейн, аз бих се прицелил крайно внимателно.
— Ще запомня съвета ти — сухо отбеляза Лейн.
— Три години може и да се окажат недостатъчно време, за да се убие Хипнозвяра — каза Востувиан след дълга пауза.
— Тогава ще продължавам да опитвам четири, десет, петдесет.
— Но с мен на борда ще ти трябва по-малко време, отколкото без мен — каза дорнът.
— Не — отсече Лейн.
— В момента не си практичен, Лейн — поклати глава събеседникът му.
— Востувиан, от първия момент не ми харесваш особено. Знам обаче, че ще ми харесваш още по-малко ако застанем един до друг в кораба, там горе.
— Приятелството ли те интересува или убиването на Хипнозвяра? — попита Востувиан.
— Не мисли, че е задължително тези две неща да се взаимоизключват — каза Лейн. — За приятелството имам на разположение Муфти, а съществото преследвам като плячка.
— Както и да е, ловът ти ще бъде много по-ефективен, ако ме вземеш с тебе — отбеляза дорнът.
— Аз действам достатъчно ефективно — напомни му Лейн. — Защо си ми и ти?
— За да бъдеш сигурен, че ще стреляш с разредителя, а не с вибратора — прошепна Востувиан.
В следващата секунда Лейн скочи на крака. Миг по-късно двата подноса полетяха във въздуха и минаха на косъм покрай главата на Востувиан. Лейн се хвърли върху дорна, а жилавата му ръка се стрелна, сграбчи невероятно тънката му шия и я стисна с все сила.
— Ако някога си позволиш пак да кажеш това — просъска Лейн през стиснати зъби, — расата на дорните ще бъде заличена по-скоро отколкото очаквате. Ясно ли е?
Востувиан не се опитваше нито да му отговори, нито поне да кимне с глава. Той стоеше абсолютно неподвижно, затворил очи, дори не дишаше. Лейн помисли, че го е убил, но когато отпусна захвата си и отстъпи крачка назад, дорнът отвори очи сякаш нищо не се бе случило.
— На твое място щях да си спестя гнева за Хипнозвяра — каза той с дрезгав шепот.
— Имам в себе си предостатъчно — увери го Лейн.
— Разбрах — отговори дорнът и леко разтри шията си. — Някога запитвал ли си се защо?
— Не — отвърна Лейн. — Имаш ли какво още да кажеш преди да тръгна за кораба?
— Само един въпрос. Както споменах първия път, Хипнозвяра няма да се приближи до твоя кораб когато инсталираш ентропното оръжие. Как ще постъпиш, когато се убедиш, че не можеш да го намериш?
— Ще се безпокоя за това, когато се случи — отговори Лейн. — Нещо друго?
— Не.
— Добре. Ела при „Смъртоносен“ при изгрев слънце и се махни веднага оттам когато свършиш каквото имаш да правиш.
Той излезе навън и закрачи обратно към кораба, недоумявайки как и кога се бяха появили в него емоции.
ГЛАВА 15
Времето минаваше.
Лейн бе прекарал в космоса трийсет и два стандартни месеца без да види съществото. По негова преценка разполагаше с гориво за още пет месеца, но водата и храната нямаше да му стигнат за толкова.
До момента експедицията беше пълен провал. Не смееше да легне в камерата за хипносън, защото се страхуваше да не пропусне съществото. Не можеше да кацне никъде, защото това щеше сериозно да намали запасите му от гориво. Дори не бе сигурен, че разредителят работи — мощта му можеше да се разбере само в истинска битка.
И разбира се, най-отчайващо от всичко бе отсъствието на съществото. Преди да бе монтирал разредителя на кораба си, то го бе следвало из цялата Галактика, давайки възможност на тъмната половина в съзнанието му да излезе наяве. Но сега, когато беше готов да воюва истински, оказваше че е невъзможно да открие съществото.
На всичко отгоре, не само времето изтичаше. Той не разполагаше с пари да плати новото гориво и новите запаси храна, от които съвсем скоро щеше да има нужда.
Лейн отново направи справка със звездните атласи, замислен над възможностите, с които разполагаше. Би могъл да продължи претърсването на облака още три месеца, но тогава единственото достъпно за „Смъртоносен“ място, където можеше да намери работа и/или пари, щеше да бъде Уилям Кембъл Блесбул XXIII, а делото му срещу Блесбул сигурно все още бе из съдилищата. От друга страна, ако тръгнеше оттук сега, щеше да се добере до системата Делурос с няколко дни в резерв и макар да не бе работил за синдиката Вейнмил от осем години насам, те поне не хранеха лоши чувства към него.
Вземайки единственото разумно решение, Лейн напусна облака от междузвезден прах и се насочи към Делурос VIII — столицата на човешката раса, политическият, културен, финансов и военен център на човечеството. Човек отдавна бе напуснал пределите на Земята и макар да продължаваше да гледа на рожденото си място с почти религиозно преклонение, той отдавна бе прехвърлил цялата правителствена администрация в системата Делурос, която бе разположена по-близо до центъра и представляваше крайно рядката комбинация от земни условия и десеткратно по-голяма площ за заселване.
Но дори тази площ се оказваше неадекватна за нуждите на Човека, затова бе предприета следващата стъпка: Делурос VI — друг кислороден свят — бе раздробен на четиридесет и осем планетоиди и всеки от тях приюти под куполите си едно или друго правителствено ведомство. Военните веднага бяха окупирали четири от тези минисветове и вече се задушаваха от липса на жизнено пространство.
Но планетоидите бяха само мизансцен за системата Делурос. Цялата власт беше съсредоточена на Делурос VIII — блестящ синьо-златно-зелен свят, на който нямаше сезони. Когато Лейн се приближи до него, наредиха му да влезе в орбита и да се скачи с един от стотиците хиляди летящи хангари и станции за зареждане, обикалящи високо над планетата. Той се подчини на нареждането, остави „Смъртоносен“ в една от станциите и се качи на совалката, която щеше да го свали на повърхността.
Макар да бе виждал на снимки и картини сцени от живота на Делурос VIII и да бе разговарял с хора живели или поне посещавали това място, никакво описание от втора или трета ръка не би могло да го подготви за този огромен свят. Често се бе чудил защо жителите на Делурос VIII проявяваха такава нетърпимост към всяка проява на национализъм или отцепничество. Сега можеше да разбере.
Цялата повърхност на планетата представляваше един необятен мегаполис. Имаше естествено паркове, ферми, езера, дори няколко гори, но всички те бяха заобиколени от Града — разраснал се, блестящ, нов, защото по-голямата част от него едва ли бе по-стара от едно хилядолетие, непрестанно подновяващ се
