— Защото не можах да открия Елсуърт. Знам, че е на планетата и вашият дом ми се стори най- естественото място, където бих могъл да го намеря. Тук ли е той?
— Да, но той е толкова досаден — каза тя като сбърчи изкуствения си нос и сви синтетичните си устни. — Освен това, той е само наемен работник. Аз го притежавам, така както притежавам Вейнмил, тази къща и всичко, което виждате наоколо.
— Това е доста за един човек — отбеляза Лейн.
— Е, аз съм необикновен човек — обясни тя и древните й очи го изгледаха с лек проблясък на развеселеност. — А освен това обичам да притежавам разни неща. Вие?
— Аз не притежавам неща — отговори Лейн. — Убивам ги.
— И какво искате да убиете, мистър Лейн?
— Хипнозвяра.
— О, какво страхотно име! — възкликна тя. — Което събужда толкова екзотични видения. Как изглежда?
— Като нищо друго във вселената — отговори Лейн.
— Красив ли е?
— Великолепен. Изглежда като… като жива звезда. Пулсира от енергията, която го изгражда и излъчва сиянието на живота, кипящ в него. Живее в космоса — там се е родил и там ще умре.
— И какво диша? — попита тя.
— Не диша.
— Тогава как ще се разбере дали е умрял?
— Аз ще знам — мрачно я увери Лейн.
— Винаги съм смятала, че професионалните ловци са хладнокръвни и лишени от емоции — каза Илзе. — А вие изглеждате като че ли това нещо е вашият смъртен враг.
— Красотата на това създание е само едната част от него — обясни Лейн. — Защото то представлява могъща, опасна и зловредна форма на живот.
— Като доктор Джекил и мистър Хайд! — засмя се Илзе. — Разкажете ми още нещо за него.
— Това е последното същество от вида си. Едно време са били много, но още преди хилядолетия са ги избили. Само това е оцеляло.
— След като става дума за последен екземпляр, може би следва да се опитате да го заловите жив, вместо да го убивате.
— Не може да се залови — обясни Лейн. — Може само да бъде унищожено.
— Какъв е цветът му?
— Променя се. Понякога е червен, понякога почти жълт. Зависи от скоростта, с която се придвижва и от онова, което чувства в момента.
— Как би могъл някой да каже какво чувства едно такова създание? — попита Илзе.
— Казах го за по-образно — обясни Лейн, който изведнъж почувства, че го обхваща някакво напрежение. — Елсуърт от години ме преследва с молби да го убия. Вече съм готов да го направя.
— Да не би да искате да ми кажете, че сте дошли чак до Делурос, за да ни информирате за това? — попита тя.
— Дойдох да обсъдим финансовите условия.
— А-а. И колко смятате да поискате за тази услуга?
— Половин милион кредита или еквивалента на тази сума в някоя друга валута.
— Това са много пари дори за нещо толкова удивително като Хипнозвяра — замислено каза Илзе.
— Не и за вас — възрази Лейн. — А и толкова са ми необходими, за да го сторя.
— Оказва се, че все пак ще имам нужда от съвета на Ектор — въздъхна Илзе, махна възглавничката от облегалката за ръце на креслото си и натисна един бутон от редицата, която се разкри.
Миг по-късно в стаята влезе Елсуърт, все така сивокож и жълтоок, малко понаедрял и още по- оплешивял, отколкото първия път, когато се бяха видели с Лейн. Той го изгледа една дълга минута и едва тогава го идентифицира.
— Лейн? — попита той малко неуверено.
Лейн кимна и протегна ръка.
— Остарели сте — съобщи Елсуърт. — Какво правите в системата Делурос?
— Мистър Лейн изяви желание да убие за нас Хипнозвяра — информира го Илзе. — Какво мислиш за това, Ектор?
— Спомням си, че той ми каза, че става дума за мит — каза бавно Елсуърт.
— Е, бях сбъркал — призна Лейн.
— Ектор — попита Илзе, — колко смяташ, че трябва да платим на мистър Лейн, за това да убие Хипнозвяра за един от нашите музеи?
— А той колко иска?
— Половин милион кредита.
— Подпишете веднага договора с него — посъветва я Елсуърт. После се обърна към Лейн: — Защо толкова евтино? И двамата знаем много добре колко струва.
— Защото има едно условие — обясни Лейн.
— О?
— Искам парите в аванс.
— Така си и мислех! — прошепна Елсуърт. — Добре, ще излезете ли тихо и кротко сам оттук или да повикам да ви изхвърлят?
— Какво има, Ектор? — попита Илзе.
— Погледни го, Илзе — посъветва я Елсуърт и застана до нея. — Погледни очите ми, виж ръцете му. Този човек не е изпълнил нито една поръчка в продължение на години, нито за нас, нито за който и да е било друг. Как мислиш, на колко години е?
Илзе погледна изтъняващата бяла коса, изпитото, измъчено лице, набръчканата кожа на ръцете.
— Към деветдесетте, предполагам.
— На колко сте, Лейн? — осведоми се Елсуърт.
— Това изобщо не ти влиза в работата — сряза го Лейн. — Сключваме ли сделката или не?
— Нещо крои — каза Елсуърт. — Нали виждаш, че е наркоман.
— Колко жалко — въздъхна Илзе тъжно. — А вие го разказвахте така убедително.
— Аз ви разказах истината — каза Лейн. — Съществото е там горе и аз притежавам единственото оръжие, с което то може да бъде убито.
— Единственото нещо, което той притежава — пресече го Елсуърт, — е някаква гадна привичка, която трябва да удовлетворява редовно. Позволи ми да го изхвърля оттук, Илзе.
— Минутка, ако обичаш — възрази Илзе малко разсеяно. После се обърна отново към Лейн: — Разкажете ми още нещо за него, мистър Лейн.
— Няма много повече за разказване — въздъхна Лейн. — То живее, то се храни, то лети и то може да бъде унищожено… ако ми платите, за да го направя.
— Какви гаранции можете да ни дадете? — попита тя.
— Само не му давай пари — настоя Елсуърт.
— Бъди кротък, Ектор — смъмри го Илзе. — Това животно възбуди въображението ми. Щом Вейнмил не се интересува, аз наемам този човек за моя сметка. Какви гаранции ще ми дадете, мистър Лейн?
— Всичко, което притежавам — отговори Лейн.
— Всичко — повтори Илзе. — Това означава толкова много.
— Едно време означаваше наистина доста — каза с горчивина в гласа Лейн. — Но точно в този момент става дума за моя кораб и моето оръжие.
— Половин милион кредита са голяма сума, за да удовлетворява човек капризите си, мистър Лейн. Дори ако става дума за нещо толкова прекрасно като това, за което ми разказахте. Предлагам ви аванс от петдесет хиляди кредита. И това е последната ми дума.
— Съгласен съм — каза Лейн без колебание.
— Ектор ще ви придружи до кораба ви — каза Илзе. — Предайте документа на него.
— Но той буквално те ограбва, Илзе! — протестира Елсуърт. — Ти никога вече няма да го видиш.
