неговите владения. Отказваше да използва кабинката на сухата баня, докато Лейн не направи това задължително условие за по-нататъшното му оставане на кораба, а уж двуседмичния му запас смрадлива храна се превърна в двумесечен. Фактът, че тя се бе развалила и вмирисала много преди да изтекат тези два месеца, изглежда не му направи никакво впечатление.
Лейн, от своя страна, прекарваше по-голямата част от времето си край пулта за дистанционно управление, търсейки някакви признаци за присъствието на съществото. Трите първи месеца полагаше сериозни грижи за физическата си форма, но после малко по малко престана да им обръща толкова много внимание — в края на краищата, реши той за себе си, нали смяташе само да застреля съществото, а не да се бори с него.
Шест месеца изминаха без да се случи нищо. Следващите двайсет бяха още по-тежки. Востувиан с лекота понасяше мълчанието и можеше да не казва нито дума със седмици, а Лейн се бе зарекъл, че няма пръв да наруши мълчанието. Никога не се бе молил за нищо през живота си и нямаше намерение да умолява един станал му омразен чуждоземец да разговаря с него.
Времето течеше мъчително бавно. Дори Муфти проявяваше признаци на раздразнителност, така че Лейн накрая го сложи в камерата за хипносън. Когато настъпи тринайсетия им месец в облака, той отново се залови за физическите упражнения и започна редовно да излиза от „Смъртоносен“, вързан само с осигурителното въже за него.
Спря да се чуди къде се криеше съществото и започна да се пита дали не е мъртво. Искаше му се да се свърже по радиото с другите кораби и космодруми в района, за да разбере дали някой не го е срещал, но опасението, че за главата му има обявена награда, го караше да се въздържи. Затова седеше, наблюдаваше и чакаше.
На трийсет и третия месец след излитането им, някакъв бързо движещ се обект се появи на екрана за дистанционно наблюдение пред Лейн, а секунди по-късно датчиците потвърдиха, че става дума за стар товарен кораб. Случката, въпреки невинния й характер, събуди хищническия инстинкт в него и той прекара следващия месец залепен за пулта, защото смяташе, че една случайна среща не изключва други, не толкова невинни.
На трийсет и осмия месец след излитането им от Белор, това, което очакваха накрая се случи. Лейн се упражняваше както обикновено извън кораба, разхождайки се по дължината на корпуса му с тежките си обувки, които щракаха с магнитите си при всяка негова крачка, когато чу спокойния невъзмутим глас на Востувиан в слушалките.
— Мисля, че ще бъде най-добре да влезеш, Лейн.
— Някаква повреда? — попита Лейн.
— Не.
— Да не е Муфти? — Лейн се придвижваше към най-близкия люк.
— Не — търпеливо отговори Востувиан, — просто мисля, че засякох страйгора.
— Кой?
— Хипнозвяра.
Три минути по-късно Лейн беше вътре, а след още трийсет секунди стоеше надвесен над пулта.
— Мисля на около половин милион километра — предложи мнението си Востувиан.
Лейн спря кораба и после безкрайно предпазливо започна да се промъква напред. Ако съществото можеше да усети присъствието на разредителя, той желаеше да се промъкне максимално близо, преди да е разбрало, че той е тук. „Смъртоносен“ се намираше на около двеста хиляди километра и Лейн освобождаваше различните блокировки на разредителя, когато съществото полетя като прилеп през портите на ада.
„Смъртоносен“ се хвърли да го преследва. Закъснялата макар и с малко реакция на Лейн доведе до увеличаване на разстоянието между тях с петдесет хиляди километра, но сега, когато корабът и съществото приближаваха светлинни скорости, интервалът се задържаше повече или по-малко постоянен.
— То се отклонява от облака — отбеляза Востувиан безизразно.
— Знае, че този път няма да си играем — напомни Лейн без да откъсва погледа си от пулта. — Колко каза, че е ефективният обхват на това чудо?
— Около седемдесет хиляди километра — отговори дорнът.
— Говорим за убиване, нали?
— Не те разбирам, Лейн — каза Востувиан.
— Ако съумея да се доближа на, да кажем, сто и двайсет хиляди километра, ще може ли разредителят да му направи нещо?
— Като какво например?
— Например, да го рани… или поне да го забави.
— Съмнявам се. Нещо повече, макар максималният обхват да е седемдесет хиляди километра, мисля че ще бъде много по-разумно да устоиш на изкушението да стреляш, докато не го доближиш на трийсет хиляди.
— И двата проблема ще представляват само академичен интерес, докато това същество не започне да показва признаци на изтощение — заяви Лейн. — Защото макар в момента да се движим с почти максимална скорост, съмнявам се, че печелим повече от десет метра в минута.
Съществото наистина бе напуснало облака и сега летеше по права линия към края на Галактиката, намиращ се на няколко десетки хиляди светлинни години от тях. По същата права линия се носеше и „Смъртоносен“.
След три дни преследване Лейн, въпреки силното си желание и антиприспивателните таблетки, рухна върху пулта, така че Востувиан пое нещата в ръцете през следващите единайсет часа. Когато Лейн се събуди, във взаимното разположение на кораба и съществото нямаше никаква съществена промяна.
Не настъпи промяна и през следващия месец. Един-два пъти Лейн помисли, че го е загубил, защото приборите за дистанционно наблюдение не работеха много добре при субсветлинни скорости, но съществото не променяше курса си и рано или късно Лейн отново бе състояние да го засече на екрана.
Наближиха Външната граница, но съществото продължаваше да лети със същата скорост. Лейн започна да се пита дали наистина му беше необходима почивка. Зададе този въпрос на Востувиан.
— Кой би могъл да каже? — отговори с въпрос дорнът. — Когато моят народ им обяви война, те не се опитваха да избягат, така че нямам данни, върху които да основа каквото и да е заключение.
— Казано с други думи, съществува вероятност да се надбягваме с него до края на живота ни без забележимо да се приближим.
— Не е изключено — съгласи се дорнът. — Но според мен, всяка форма на живот, колкото и уникална да е в строежа си, трябва да е подвластна на някакви граници в собствените си енергийни ресурси, колкото и големи да са те.
— Така е — каза Лейн. — Но като се има предвид, че това създание се навърта наоколо от хилядолетия, нямаме основания да сме убедени, че капацитетът му ще се изчерпи в рамките на нашия живот, нали?
— Да — отговори безстрастно Востувиан.
— На времето имало една поговорка за един пророк на име Мохамед и една планина — продължи Лейн. — Няма да ти я цитирам, защото най-вероятно няма да я разбереш и със сигурност няма да можеш да я оцениш, но мисля, че трябва да приложа поуката от нея.
И с тези думи той натисна спусъка на вибратора, насочвайки го в посока към съществото. В продължение на десет минути нямаше никаква реакция. След това бавно, почти незабележимо бавно, то започна да забавя полета си. Лейн също забавяше „Смъртоносен“, поддържайки разстояние от двеста и петдесет хиляди километра между тях.
Час по-късно съществото и корабът висяха неподвижни един спрямо друг и Лейн започна да стреля с вибратора през двайсетсекундни интервали.
И тогава безкрайно предпазливо и внимателно, съществото започна да се приближава към кораба. Когато се озова на сто и петдесет хиляди километра, Лейн усети първата тревожна вълна в тялото си и осъзна със срам, че създанието все още се намираше прекалено далече за да бъдат тези емоции други, освен негови.
Когато се приближи на сто хиляди километра, то неочаквано спря и започна неспокойно да пулсира.
