Космическият ловец (Гълтачът на души)

отдавна бе останала зад тях, скоро пресякоха пределите на Демокрацията, а след това се озоваха зад Вътрешната граница. Човечеството не бе построило своята империя от галактическото ядро навън, а по- скоро от Земята и Делурос и още половин дузина светове, заселвайки планетните системи в разширяващи се концентрични кръгове. И също както още не бе достигнало до периферията, така и не се бе придвижило до центъра на Галактиката по-близо от Северна Точка и стотина други свята по Вътрешната граница на човешката експанзия.

Те се носеха в пространството, подминавайки милиони неизследвани светове, за да се озоват накрая в една област, която не само бе все още неизследвана, а бе дори и некартографирана.

Ако не се забави до някой друг ден — въздъхна един ден Лейн, който за хиляден път бе опитал да спре съществото, стреляйки с вибратора през равни интервали от време, — няма да ми остане нищо друго освен да стрелям с проклетия разредител колкото и далече да се намираме. Може би ще имаме късмет.

— Най-големият късмет при подобен опит ще бъде да не изпреварим лъча сами и да не се самоунищожим — обади се Востувиан.

Лейн изсумтя нещо в отговор, който не беше нито положителен, нито отрицателен, нито каквото и да е било и отново концентрира вниманието си върху пулта за наблюдение.

И тогава, толкова неочаквано, че и двамата подскочиха, „Смъртоносен“ улови съобщение по радиото, за първи път от години насам.

— Повтарям: Помощ! — чу се тъничък, но съвсем човешки глас, едва разбираем поради силните смущения. — Повтарям: Помощ! Спешно!

Лейн се пресегна и включи предавателя си.

— Тук е „Смъртоносен“ с командир Никобар Лейн, на четиридесет и пет месеца след излитане от Белор.

— Слава Господи! — с облекчение изрече гласът. — Говори Йонас Стоунмейсън, капитан на „Рейчъл“. Загубихме мощност, а разполагаме с максимум двудневен запас от въздух и вода.

— Какво, по дяволите, правите тук? — осведоми се раздразнено Лейн.

— Корабът превозва колонисти — обясни Стоунмейсън. — Търсехме подходящ земеделски свят по Вътрешната граница, когато загубих цялата си мощност. Летяхме с петдесет процента от скоростта на светлината когато това се случи и инерцията ни отнесе чак тук. Успяхме да възстановим само радиото преди четири дни. Ще ни помогнете ли?

— Не мога — каза Лейн. — Този кораб изпълнява неотложна мисия в друга посока.

— Дявол да те вземе, човече! — извика Стоунмейсън. — Разбери, че имам над шестстотин жени и деца на борда си! Засякохме къде се намирате и изчислихме, че курсовете ми се доближават на по-малко от половин милион километра след пет часа.

Лейн изключи предавателя и провери пулта за наблюдение. Съществото продължаваше да се носи на все същата дистанция пред тях и му беше напълно ясно, че дори само ако забави, да не говорим за спасителна операция, това ще означава края на лова, може би завинаги.

Отново се включи на честотата на бедстващия звездолет.

— „Рейчъл“! Обажда се „Смъртоносен“. Корабът ми е малък, прекалено малък, за да мога да ви помогна по какъвто и да е било начин. Но ще предам за ситуацията, в която се намирате, ще съобщя координатите ви и ще помоля всички кораби, с които съумея да се свържа, да бързат с всички сили към вас.

— Проклет да си, Лейн! — изръмжа Стоунмейсън. — Ти току-що осъди повече от хиляда колонисти на смърт!

— Съжалявам, но нищо не може да се направи — обади се Лейн. — Надявам се да ми повярвате когато ви казвам, че дълбоко съжалявам и че бих ви помогнал с всичко, стига да можех!

— Не може да има нищо по-важно от това да спасиш живота на своите! — каза Стоунмейсън. — Умолявам те, Лейн, помогни ни!

— Не мога — със съжаление в гласа изрече Лейн, опитвайки се да изгони от главата си образа на хиляда подпухнали тела с почернели, надути езици и изхвръкнали очи.

Стори му се, че долавя шума от някакво боричкане и след малко се разнесе ридаещ и полуистеричен женски глас:

— Мистър Лейн, не говоря само от мое име и заради двете си дъщери, а от името на всички пасажери. Какво може да бъде по-важно от това да извършите един акт на милосърдие?

— Не бихте ме разбрали. Повярвайте ми, бих ви помогнал, ако можех!

— Мистър Лейн, умолявам ви, моля…

Лейн пристъпи до радиото и прекъсна връзката.

После предаде управлението на Востувиан, легна в хамака и сложи ръце зад главата си. Длъжен бе да помогне на „Рейчъл“, или най-малкото длъжен бе да се чувства виновен, че не беше помогнал. Но не чувстваше нищо. Единственото, което усещаше, бе страстното желание да премери още веднъж сили със съществото.

И изведнъж, докато мислеше за обречените колонисти, за членовете на колонията Роанок, за миньорите от Бастион, за Моряка, за безкрайните години прекарани в космоса, за ентропното оръжие, което бе стреляло само веднъж и то когато бе станало много късно, в този миг той прозря истинското име на съществото. Не Хипнозвяр, не Звездопрах, не страйгор или някое от другите прозвища, които са му били прикачвани, а истинското му име — единственото име, което най-точно го дефинираше.

В този миг Никобар Лейн взе твърдото решение да унищожи Гълтача на души.

ГЛАВА 21

Преследването продължи без особени вълнения следващите петдесет и три дни. Запасите от гориво и храна не предизвикваха безпокойство, но Лейн се страхуваше, че може да имат проблеми с прясната вода след около месец. И понеже нямаше и най-малка представа кога ще може да убие Гълтача на души, той възложи на Востувиан задачата да монтира системата за рециклиране.

Не петдесет и четвъртия ден след като бяха оставили „Рейчъл“ на произвола на съдбата, те навлязоха в района на галактическото ядро.

И откриха дядото на всички черни дупки.

От векове се твърдеше, че в центъра на ядрото на всяка спирална галактика има огромна черна дупка. Дупката пред погледа на Лейн имаше триста и трийсет милиона километра в диаметър и можеше да обхване в себе си орбитата на Марс, ако бе поставена на мястото на Слънцето. Той, разбира се, не можеше да я разгледа: природата й бе такава, че тя поглъщаше всичко, дори светлината, и не излъчваше нищо. Но уредите за наблюдение на „Смъртоносен“ уловиха гравитационното й поле и изчислиха границата на хоризонта на събитията.

— Бъди готов — предупреди Лейн, поемайки управлението на кораба. — Сигурно всеки момент ще промени курса си.

Но Гълтача на души захождаше към дупката под ъгъл спрямо плоскостта на еклиптиката и не се отклоняваше от курса си нито надолу или нагоре и нито наляво или надясно.

— Виждал съм го да прави същия номер преди — изкоментира Лейн. — Ще продължи до абсолютно последния възможен миг и едва тогава ще се отклони,

— Което трябва да стане скоро, Лейн — отбеляза Востувиан, — защото след три минути ще пропадне в черната дупка.

Лейн освободи предпазителите на разредителя и се опита да се прицели с него в Гълтача на души, но съществото се намираше много далече.

— Трябва да забавим, Лейн — напомни дорнът, — или в противен случай няма да можем да се изплъзнем от гравитационното й поле.

— Не още — възрази Лейн. — Първо, полето на дупка с тези размери не е толкова силно по хоризонта на събитията, както полето на по-малка дупка. И, второ, този път няма да му дам възможност да се изплъзне.

— Загубил си способността да разсъждаваш логично — обади се Востувиан. — Полето на тази дупка е невъобразимо. Тя вече е погълнала в себе си много от звездите в ядрото.