— Какво има сега? — попита Лейн.
— Нерешителност, предполагам — обади се Востувиан. — Сега вече знае кой си, но също така долавя и присъствието на ентропното оръжие.
Съществото увисна неподвижно и пулсиращо в течение на следващия час, а Лейн не смееше да помръдне „Смъртоносен“ в посока на сближаване. Отново разблокира предпазните механизми на разредителя и зачака.
Накрая съществото започна бавно да се приближава, бавно и нерешително. Когато доближи на осемдесет хиляди километра, то отново спря напълно.
— И какво ще правим сега? — попита Востувиан. Откакто бе научил как да управлява кораба, това беше първата проява на любопитство от негова страна.
— Сега ще чакаме — примирено каза Лейн. — Като че ли му е известен обхвата на оръжието, затова ще му трябва още време за да събере куража да се промъкне още по-наблизо.
Измина един пълен стандартен ден, но накрая то отново започна да се приближава. Намираше се на границата на обхвата, после на шейсет хиляди километра, после на четиридесет и пет хиляди.
Изведнъж Лейн се разтресе и разбра, че между него и съществото отново има връзка. Той нагласи прицела на разредителя върху него, включи системата за автоматично проследяване и зачака.
— Стреляй! — изграчи Востувиан и Лейн видя, че спътникът му се тресе повече и от него.
— Не още — възрази Лейн. — Трябва да съм напълно сигурен.
— Сега! — изкрещя Востувиан.
— Млъкни! — сряза го Лейн.
— В обхвата е! — извика дорнът. — Какво чакаш?
— Съществото се намираше на двайсет и пет хиляди километра. Приближаваше се по-предпазливо, но продължаваше да скъсява дистанцията помежду им.
Лейн усещаше емоциите му, усещаше страха, безпокойството, възбудата, желанието и страстта. И още нещо, което никога преди не бе долавял.
Самотата.
Востувиан ломотеше нещо несвързано и изведнъж се хвърли към спусъка на разредителя. Лейн го блъсна встрани.
— Убий го! — изхриптя дорнът.
Лейн стана от креслото си и се изправи между Востувиан и разредителя.
— Стой далече от това оръжие или в противен случай съществото няма да бъде единственото нещо, което ще убия! — предупреди го той, с мъка контролирайки гласа си.
Съществото се намираше достатъчно близко за наблюдение от главния екран и Лейн се обърна, за да го разгледа. То леко пулсираше и цветовете му плавно се преливаха, докато продължаваше да се приближава.
Лейн сложи ръка върху спусъка и смесицата на чувствата, които се носеха в съзнанието му, долови още нещо: доверие.
Опита се да стреля, опита с всичката си воля… и установи, че не е в състояние да го направи. Ръката му се задвижи някак независимо от командите, които мозъкът му мислеше, че й изпраща, отпусна спусъка на разредителя, и се премести върху този на вибратора.
С онази малка част от съзнанието му, която бе останала чиста и незасегната, той се опита да пресметне колко време ще му бъде необходимо да се възстанови след шока от изстрела с вибратора и дали то ще му стигне да стреля с разредителя. Петнайсет секунди, може би двайсет. Щеше ли да успее съществото да му се изплъзне за това време? Не знаеше със сигурност, но се съмняваше.
И проклинайки се за слабостта, той натисна спусъка на вибратора.
Востувиан излетя към задната стена на кабината, но Лейн се задържа на краката си и дори не мигна. Усещаше емоциите на съществото да го поглъщат на вълни, опитвайки да го удавят в топлата си, пулсираща прегръдка.
А когато съществото започна да се оттегля, той върна ръката си върху разредителя. То се намираше на четиридесет хиляди километра и се отдалечаваше не толкова енергично както преди. Всичко, което трябваше да направи в този момент бе да напусне спусъка и да го порази.
Но той искаше да бъде напълно сигурен.
Отново се прицели внимателно в него, изтри предишната си команда до системите за автоматично прицелване и я въведе повторно, после провери по пулта дали съществото не предприема някакви опити да се изплъзне с хитри маневри.
Стреля от разстояние точно сто и дванайсет хиляди километра.
И пропусна.
ГЛАВА 20
Минаха много минути преди Лейн да осъзнае какво точно бе направил и много часове преди Востувиан да се възстанови напълно.
— То смени курса си — обясни Лейн, когато видя, че дорнът е в състояние да го разбере. — Сега се носи към ядрото на Галактиката.
— Знаех си — промърмори Востувиан. — Знаех, че няма да го убиеш.
— Стрелях с разредителя — каза Лейн. — Но то се намираше извън обхвата му.
— Извън обхвата ли? — повтори Востувиан. Гласът му едва се чуваше, вероятно в резултат от крясъците преди това. — Лейн, то беше на двайсет хиляди километра.
— Ти ми наруши концентрацията — сопна се Лейн. — Бях го изработил, но ти се хвърли към разредителя. До този момент аз държах нещата в ръцете си.
— Никога не си държал нещата под контрол — възрази Востувиан и гласът му беше възвърнал невъзмутимостта си.
— Така беше! — отсече Лейн. — Аз успешно му се съпротивлявах! Бях готов да стрелям, ако се приближеше още малко, но тогава ти се намеси и оплеска всичко.
— Изобщо не е така, Лейн. Още ли не си разбрал, че ти не можеш да го убиеш?
— Не съм убеден, че ще съумея да го направя, докато ти си на борда. Сега млъквай и ме остави на мира.
Той хвърли поглед към пулта. Съществото се намираше на почти двеста хиляди километра пред тях и отново се носеше с почти светлинна скорост. След един час нареди на Востувиан да го смени и отиде да хапне нещо в камбуза.
Седна на масата и се загледа в склада с концентрирана храна без да усеща никакъв глад.
Замисли се. Колко от това, което бе казал на дорна, бе истина и колко бе оправдание за постъпката му? Не искаше да признава цялата истина пред себе си, но се налагаше. Трябваше да знае как може да постъпи, когато съществото отново се окажеше в прицела му и най-вече трябваше да е наясно кое оръжие би използвал.
И докато мислеше по тези въпроси яростта му се прехвърли от Востувиан върху съществото. Точно то бе повлияло на мислите му, на преценката му и на чувствата му, а не Востувиан. Точно съществото го бе принудило да стреля с вибратора вместо с разредителя и пак то го бе изиграло да изчака предостатъчно преди да използва ентропното оръжие. Точно съществото го бе превърнало в едно отвратително същество с отвратителни желания. Не Востувиан беше причината за неговите кошмари и фантазии, а именно съществото.
А беше в ръцете му и той му позволи да се изплъзне. Но поне бе поел в главата си всичко, което то можеше да му предложи и го бе изпуснал само със секунди. Сега знаеше какво то би направило и какво не би направило, както и какво той можеше и какво не можеше да му стори. Полето за следващата битка бе очертано. И следващия път той щеше да бъде готов, следващия път нямаше да има колебание, следващия път щеше да поеме шанса поне да го рани, ако му се отдадеше.
Следващия път…
Но следващият път съвсем не се материализира толкова скоро, колкото той жадуваше. Лудата им гонитба продължи с дни, после седмици и месеци, в посока към центъра на Галактиката. Външната граница
