разсъждаваш логично, както само ти можеш, а в следващата секунда започваш да говориш за шибаното същество и ставаш маниакален убиец. Трябваше да се придържаш към жените и алкохола, Никобар — преживяванията с тях сигурно не са по-малко приятни, а мозъкът ти си остава непокътнат. Виж мен — точно в този миг аз желая да имам до себе си жена със същата страст, с която ти желаеш да намериш твоя Хипнозвяр. Кой знае, може би дори ми се иска по-силно. Но за разлика от теб, аз не побеснявам от желание да убивам.
— Само ми дай парите и ме пусни да си вървя — каза Лейн.
— Не мога — каза Чака. — Поне не до сутринта. Знаеш, че не държа подобни суми в наличност тук. Но не се безпокой, ще си получиш парите.
— И скрийчъра.
— И него. Ще наредя да го оставят на кораба ти. Сигурен съм, че ще бъдеш в състояние да го намериш след като излетиш.
Лейн стана и се отправи към вратата.
— Едно последно нещо, Никобар — спря го Чака.
— Какво?
— От колко време преследваш Хипнозвяра?
— Отдавна.
— Какво смяташ да правиш след като го настигнеш?
— Вече ти казах — отговори Лейн. — Възложих и заплатих изработването на оръжие, което използва принципа на ентропията. Ще се прицеля в него и оръжието просто ще го разпръсне в пространството.
— Не ме разбра — каза Чака. — Ти ми разказа какво ще направиш когато го настигнеш.
— Какво, по дяволите искаш да кажеш?
— Ти пръсна всичките си пари и прахоса младостта си — обясни Чака. — Вероятно точно в този момент те издирват за убийство. Провалил си толкова много поръчки, че сигурно никога няма да бъдеш възприеман отново като ловец. Затова ти повтарям: Какво ще правиш след като го хванеш?
Лейн го изгледа недоумяващо в продължение на цяла минута, после се обърна и излезе през вратата.
ГЛАВА 18
На „Смъртоносен“ му предстоеше да направи още едно последно кацане.
Лейн приземи кораба на по-малко от километър от селцето на дорните. Не беше необходимо да се крие — когато полицията попаднеше на следите му, той отдавна щеше да е напуснал това място.
Позволи на Муфти да остане на рамото му докато изминаваше краткото разстояние до редичката порутени колиби. Слънцето беше залязло, беше много студено и затова той ускори крачка.
Когато стигна там разбра, че не помни коя от колибите беше на Востувиан, затова застана в средата пред редицата и извика дорна по име.
Миг по-късно Востувиан се появи с присъщата си невъзмутимост.
— Знаех, че ще се върнеш — каза той с познатия шепот.
— Още ли искаш да дойдеш с мен? — попита Лейн.
— Да.
— Тогава изпроси или открадни колкото можеш повече концентрирана храна. В противен случай ще прекараш целия лов хранейки се с това, което аз ям.
— Ние нямаме концентрирана храна — напомни Востувиан.
— Добре тогава — каза Лейн. — Вземи храна за около седмица-две и да се надяваме, че през това време организмът ти ще свикне с моята диета. Ще ти трябва ли нещо друго? — не мога да се сдържи и допълни ехидно: — Чисти парцали, например?
— Това, което нося ми е напълно достатъчно — успокои го Востувиан.
— Добре. Давам ти два часа да събереш храната и да се сбогуваш.
— Мога ли да попитам кое те накара да промениш решението си, Лейн? — попита дорнът. — Както казах, аз очаквах да се върнеш, но не толкова скоро.
— Нямах избор — обясни Лейн. — Много е вероятно да е издадена заповед за задържането ми, но дори и още да няма такава, в най-скоро време ще има. Разполагам с достатъчно храна и гориво, за да летим на „Смъртоносен“ докато сме живи, а дори и след това, и реших, че ако има вероятност някога да опра до твоята помощ, по-добре е да те взема на борда още сега. На полицията няма да й трябва много време за да разбере, че съм кацал тук няколко пъти по работа.
— А защо властите те преследват? — искаше да разбере Востувиан.
— Те мислят, че от убиец на животни съм станал убиец на хора.
— И така ли е?
— Има ли това за теб някакво значение, щом те вземам за лова?
Востувиан затвори очи и замръзна за миг без да диша. После вдигна поглед.
— Не, Лейн, няма никакво значение. Единственото убийство, което ме интересува е онова, което ни предстои да направим.
— Добре — каза Лейн. — Необходимо ли е да вземеш някакви инструменти за поправката на разредителя, ако се повреди?
— Няма да се повреди, Лейн. Докато корабът ти лети, ентропното оръжие ще функционира.
— Е, ти знаеш най-добре. Ще трябва да повярвам на думата ти. Върви, налови си храна и ела колкото можеш по-бързо.
Дорнът изчезна в полумрака в посока на онова, което Лейн предполагаше, че е обществената кухня. Ловецът се облегна на колибата, очаквайки завръщането му и вдигна поглед към небето. Питаше се къде ли се намираше съществото в този момент, дали се носеше в празното пространство, хранеше се от облака, или дебнеше в засада за „Смъртоносен“. Колко много време беше изминало от последната им среща. Но той все още помнеше усещането, чувството на омраза, на страх, както и другите, по-зловещи и по-тъмни емоции. Помнеше ги сякаш ги бе изпитал преди минути само. Знаеше, че отново ще изживее безпокойството, което щеше да го погълне във вълните си, но бе уверен, че този път нещата щяха да бъдат по-различни. Защото този път той щеше да бъде готов, въоръжен и изгарящ от нетърпение да продължи лова.
Дивите нечленоразделни крясъци на Муфти го извадиха от замислеността му. Той видя малкото същество да скоча на земята и миг по-късно да се връща при него, гордо захапало огромен бръмбар със златист гръб. Поигра си с насекомото малко, а когато бръмбарът предаде богу дух, Муфти подметна телцето му във въздуха и го улови с уста като падаше. Следващата секунда отново беше на рамото му, но този път стоеше напрегнато, оглеждайки земята за друга нощна плячка.
Лейн обърна глава и разгледа внимателно малкото създание. Ако Муфти притежаваше някакви добродетели в общуването, те предстояха да бъдат тепърва открити, но това не му пречеше да изпитва необяснима привързаност към странното създание. По време на дългите месеци самота в космоса, неговото цвъркане и невнятно бърборене му доставяха странно удоволствие. Приятно му бе също, че Муфти остава при него напълно доброволно. Имаше стотици възможности малкият бандит да избяга от него на някой от многобройните светове, където бяха кацали, но той така и не бе проявил желание да направи това. Понечи да го погали по главичката, но в същия миг животинката изврещя по характерния си идиотски начин, скочи на земята отново и в следващата секунда отново дъвчеше на рамото му поредния бръмбар.
Двамата останаха така в хладния полумрак повече от час. Тогава Востувиан се завърна с гадно миришеща торба, метната през рамото му и всички се отправиха към „Смъртоносен“.
След малко Белор се превърна в намаляващ под краката им глобус на екрана и Лейн след дълги години на приготовления и провалени надежди започна последния лов в своята кариера.
ГЛАВА 19
Востувиан организира домакинството в един ъгъл на пилотската кабина. Дорнът отдели от времето си за да се запознае с пулта за управление, но общо взето избягваше да прекосява въображаемата граница около
