— Може би — съгласи се Илзе и си наля нова чаша.
— Тогава защо го правиш?
— Защото той ми достави удоволствие — отговори тя. — Или, ако предпочиташ, приеми, че става дума за симпатията на една прекрасна млада жена към един старец, който отдавна е превалил най-добрите си дни.
Лейн погледна мъдрите очи, които бяха обградени от перфектна плът и не успя да разбере кое от двете беше истинската причина.
Не че това особено го вълнуваше, реши той на път за станцията, където щеше да презареди кораба.
ГЛАВА 16
„Смъртоносен“ напускаше системата Делурос, а Лейн се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Петдесет хиляди кредита можеха да дадат на кораба му възможност да се движи с максимална скорост в продължение на десетилетие, век или цяла вечност… но само, ако не се наложеше да маневрира. В състояние на свободен полет „Смъртоносен“ летеше по инерция с изгасени двигатели, но всеки път, когато станеше необходимо да забави ход, да увеличи скоростта, за промени макар и минимално курса си, той трябваше да включва двигателите, следователно, да използва гориво. И сумата, която бе получил не представляваше нищо от момента, в който гонитбата започнеше сериозно.
Така че, въпреки спечеленото време, той в никакъв случай не разполагаше със средствата, необходими му да залови съществото. Имаше нужда от още пари, а не беше сигурен какво точно да направи, за да ги намери отнякъде. Първата му мисъл бе да спре на някоя станция за зареждане край някой пограничен свят и под заплахата на лазерното си оръдие, да получи каквото му бе необходимо, но се постара да забрави тази идея: цялата полиция във въпросния сектор на Галактиката щеше да се втурне по следите на „Смъртоносен“, а той нямаше никаква нужда от подобно усложнение, докато навлизаше във финалната част на лова.
Така че налагаше се да измисли нещо друго. Толкова много години бяха изминали от последната поръчка, която бе изпоълнил, че никак не му се искаше да се връща към припечелването по този бавен начин, дори ако съумееше да намери клиент.
Разбира се, винаги бе възможно да се захване с лов на забранени животни. Някои от тях, като звънарите от Дедал VII или последното живо диво животно на Земята — кучето динго, можеха да донесат значителни суми от частните колекционери, а той имаше абсолютната увереност в себе си, че е в състояние да убие всяко живо същество родено, излюпено, окотено или появило се на този свят по начин, за който в езика на хората липсваха думи. Но макар заплащането да беше значително по-добро, и тук основните възражения се свеждаха до същото, както ако ловуваше законен дивеч: фактора време, който при това се усложняваше от необходимостта нещата да останат в тайна и доставката да телата да се извърши лично. На всичко отгоре, беше излязъл от бизнеса преди толкова време, че вече не знаеше със сигурност кои животински видове бяха включени в списъка на забранените за лов.
През главата му мина мисълта да нападне светът-крепост на Бракстон IV, където Демокрацията добиваше мионат — най-мощният наркотик, известен на човечеството, но се отказа, защото намираше подобно начинание за обречено на неуспех. Дори ако по някакво чудо успееше там, където безброй престъпници преди него се бяха проваляли, той имаше нужда от пари, а не от необработен мионат, а нямаше ни най-малка представа как и къде да превърне едното в другото без да допусне всички агенти на Демокрацията да се стоварят на главата му.
След това си поигра с идеята да се върне на Делурос VIII и да ограби или вземе за заложница Илзе Вескот. Бързо се отказа и от това, но не поради морални съображения, а защото шансовете за успех бяха минимални.
Мислеше върху най-невероятни възможности с часове наред и когато елиминира невъзможното и невероятното, реши да подреди онова, което бе останало. Направи анализа безстрастно, оценявайки рисковете и възможната печалба, разглеждайки ги в светлината на средствата, необходими за изпълнението. Когато приключи, знаеше точно какво трябва да направи, за да се снабди с толкова гориво, колкото щеше да му бъде достатъчно да залови съществото. Нямаше никакви морални угризения от онова, което му предстоеше да извърши, гледаше на него по-скоро като на неприятна необходимост, с която трябваше да се приключи колкото може по-скоро.
Включи звездния атлас, свърза го към навигационния компютър и главната база данни на кораба и след известно време получи пълен списък на всички светове, предоставени за заселване пред последното десетилетие. Елиминира онези, които представляваха продоволствени колонии — те не биха имали нито парите, нито стоката, която би оправдала поемането на риска. Особено го интересуваха планетите, на които се бяха заселили религиозни или пасифистични групи, чиито средства за защита или щяха да бъдат минимални или изобщо щяха да отсъстват.
Добави към списъка някои погранични свята, където се добиваха полезни изкопаеми, за които знаеше, че операциите по добива са напълно автоматизирани и се контролират най-много от шепа хора.
След това пресметна горивото до последния кубичен милиметър, изчисли курса, който щеше да го изведе далече от Северна Точка и облака, но щеше да му остави достатъчно ресурси, за да се върне накрая пак в Северна Точка, преброи внимателно колко пъти щеше да каца и излита и избра онези светове, на които би приел да кацне със „Смъртоносен“.
И с цялата си безстрастна ефективност, с която бе планирал ловните си експедиции толкова често в миналото, Никобар Лейн разработи подробностите за предпоследния си лов.
ГЛАВА 17
Чака вървеше през плетеницата от стаи и нива, запътил се към своето жилище. Поигра си с мисълта да вземе две момичета със себе си, но прецени, че му се спи прекалено силно, и няма да бъде справедливо към тях. Отвори вратата, включи осветлението и замръзна на мястото си.
— Никобар! — успя накрая да възкликне той.
— Затвори вратата — нареди Лейн без да помръдва от удобното кресло, в което се бе настанил.
— Колко години изминаха! — проговори Чака. — Успя ли най-сетне да убиеш онова същество?
— Не съвсем — призна Лейн.
— Не очаквахш, че ще те видя преди да си го унищожил — обади се Чака. — И на какво дължа честта за тази визита?
— Ти пласьор на стока, Чака — изрече Лейн. — Недей да отричаш. Не съм дошъл тук да те арестувам. Всъщност имам куп неща, които бих искал да ти продам.
Чака затвори вратата зад гърба си.
— Не допусках, че мизерията те е докарала чак дотук, Никобар — каза той. — И какво можеш да ми предложиш?
Лейн вдигна голямата чанта, която беше оставил зад стола, отиде при масичката до леглото и изпразни върху нея съдържанието й. Посипаха се най-разнообразни пръстени, огърлици, часовници и няколко платинени зъба.
— Откъде имаш всичко това, Никобар? — поинтересува се Чака, разглеждайки голяма гривна.
— Един богат чичо умря — обясни Лейн.
— Твой ли? — ухили се гигантът.
— Какво значение има?
— Дочух, че една религиозна секта… как се казваха?… А! Колонията Роанок… е била обрана и хората избити. Вестниците твърдяха, че било направено със скрийчър. А група миньори на Бастион…
— Хабиш си думите — прекъсна го със студен глас Лейн. — Никога не следя вестниците. Те просто не ме интересуват.
— Ти ли ги уби, Никобар?
— Ти ли пое този бизнес като уби Хорацио Константин? — контрира Лейн.
— Да, така ми се пада щом задавам лични въпроси — засмя се Чака. — Закривам темата.
