град, разпрострял огромните си метални, пластмасови и бетонни пипала във всички посоки, покрил дори двата полюса и гмурнал се в дълбините на океаните. Постройките, на които нищо не пречеше да бъдат студени и безлично функционални, подчертаваха текущите веяния в архитектурата и градоустройството. Докато Лодин XI беше абсолютна загадка за него, този свят, дори от височина четиридесет километра, му изглеждаше разбираем и логичен в n-та степен. Огромни, широки пътни артерии минаваха по пътя на най- малкото съпротивление от един район към друг, монорелсов транспорт обикаляше из най-гъсто населените райони, промишлените комплекси бяха концентрирани в зони и във всичко имаше нещо познато, макар и невероятно увеличено в мащаб.
Совалката кацна на някакво съоръжение, представляващо комбинация между космодрум, аерогара и спирка на монорелсовия транспорт и на пасажерите бе съобщено, че оттук могат да направят връзка за който район на планетата желаят. Ако някой желаеше да посети правителствено ведомство, беше препоръчително първо да провери дали проблемът му не можеше да бъде решен тук и едва тогава да решава дали наистина се налага да излети за някои от планетоидите на Делурос VI.
Лейн отиде до монитора на компютърната справочна система и поиска адреса на Ектор Елсуърт. Разбра, че Елсуърт вече няма постоянен адрес на Делурос VIII, но е бил на планетата в продължение на една седмица. Местопребиваването му в момента не беше известно.
След това Лейн опита да научи нещо за синдиката Вейнмил, но опитите му да се свърже по видеотелефона се натъкнаха на такава невероятна бюрократична стена, че се отказа да открие Елсуърт с помощта на корпорацията, за която той работеше.
Накрая, изведнъж му хрумна да въведе в компютъра името на Илзе Вескот, но той го заплю с малък червен надпис „Секретна информация“. Лейн почувства, че не бива да проявява настойчивост.
Следващата му спирка бе клон за касети с местни новини, където се разрови из разделите за финанси и светски живот, докато не се натъкна на една репортьорка, която три пъти за един месец споменаваше Вескот в материалите си. Откри жената, подкупи я с половината от последните останали му четири хиляди долари Мария Тереза и тръгна да търси адреса, която тя му даде. За щастие не се наложи да обикаля до обратната страна на планетата. Двестате километра до дома й не можеха съществено да намалят изтънелите му средства.
И така, още същия следобед имаше възможност да стигне пеша до дома на Илзе Вескот. Постройката се намираше на може би километър от пътната магистрала и беше с изглед към поляна с идеално поддържана светлосиня трева, сред която тук-там се виждаха гардении. Това, което се простираше пред него бе по- скоро палат, отколкото дом, по-скоро свръхлуксозен хотел, отколкото място за живеене. Лейн прецени, че тук сигурно има не по-малко от триста стаи, всяка от които с размерите на обикновено жилище. Сградата се издигаше на петнайсет етажа, беше издължена, гладка, блестяща и създаваше впечатлението за непревземаема крепост.
Дори да чувстваше неудобство да се представи в ловната си екипировка — единственото облекло, което бе носил в продължение на години — външно това не му личеше. Той се приближи до пътеката на ескалатора, стъпи на нея и бързо бе прехвърлен до централния вход на имението.
Изящно оформената врата безшумно се разтвори и той пристъпи във фоайето, покрито с плочи от обсидан. Пред него имаше много врати, водещи към вътрешността на дома, но всички те бяха затворени.
— Говори автоматичната охранителна система — чу се метален глас. — Моля, кажете вашето име и по каква работа сте тук.
— Никобар Лейн, убиец.
— Не разполагам с информация за Никобар Лейн — обяви гласът. — Имате ли уговорена среща?
— Господи, и това ми било охранителна система! — изсумтя Лейн. — Съобщете на Илзе Вескот, че в дома й има убиец.
— Не отговорихте на въпроса ми — напомни гласът. — Имате ли уговорена среща?
— Естествено — каза Лейн. — Сега ме пусни да вляза.
— Не разполагам с информация за такава среща — каза гласът.
Изведнъж във фоайето отекна звънлив женски смях.
— Но това е просто невероятно! — каза гласът с весела нотка в него. — Влезте, мистър Лейн. Петата врата отдясно на вас.
Лейн се отправи до вратата, отвори я и влезе в стая, чието обзавеждане по най-консервативни сметки, вероятно струваше два пъти по-скъпо от цялостното оборудване на „Смъртоносен“. Подът беше застлан с бял, мъхест килим, изработен от кожите на буквално хиляди малки арктични животни, всяко с големината приблизително на Муфти. Стените и таванът бяха покрити с огледала — но това бяха различни огледала, всяко от които беше извито във форма, позволяваща му да отрази многократно изумителната картина на тази стая до безкрайност. Обзавеждането беше със столове и маси в бароков стил, изработени от злато и платина и украсени със скъпоценни камъни, каквито Лейн никога преди не бе виждал. В далечния край на огромното помещения се виждаше един гмурец. Кожата му бе инкрустирана с блестящи диаманти, а огромната му муцуна с формата на зурла бе издълбана във формата на удобен стол.
На него — или може би в него — седеше Илзе Вескот. Първото му впечатление бе, че това е една от най-красивите жени, които някога бе виждал, но докато се приближаваше, той започна да променя мнението си. Тя беше облечена в плътно прилепнал по тялото й гащиризон с дълбоко деколте, скроен в стила на висшата мода властваща в момента, но на него му се стори, че има нещо, което определено не е наред. Тази кожа, така щедро изложена на показ и толкова перфектна, беше напълно лишена от каквито и да са било петънца. Дори козметичните процедури за подмладяване не можеха да постигнат подобен ефект.
Погледът му се вдигна към лицето й. То също бе перфектно, макар може би очите да бяха поставени малко по-дълбоко в главата й, отколкото той смяташе за красиво и изведнъж, когато се озова на няколко метра от нея, той разбра причината. Лицето й, както и тялото, беше синтетично, беше изработено от нишки с перфектна текстура, свързани в едно цяло от скулптор-медик, който бе превъплатил квинтесенцията на красотата и изящната чувственост в едно човешко тяло. Само очите — стари, с остър поглед и някак непринадлежащи на тази обвивка — бяха на Илзе Вескот и дори магьосникът, който бе дал на лицето и тялото й чертите на една съвременна Венера, не се бе оказал в състояние да направи каквото и да е било за тези очи.
Лейн си наложи да не гледа така втренчено и направи жест в посока към фоайето.
— Колко ви струваше онова?
— Охранителната система ли? — попита тя и пълните червени устни се разтвориха в усмивка: — Малко над двеста хиляди кредита. Защо?
— Мисля, че за подобна сума някой би следвало да се погрижи да заложи думата „убиец“ в речника, с който тя работи. Аз имам един питомец, който ми струва еквивалента на двайсет хиляди кредита и който би могъл да ви обезпечи по-добра защита.
— Възхищавам се на дързостта ви, мистър Лейн — каза тя, надигна се от стола и протегна ръка към него. Ръката беше твърда, силна и… студена. — Кого дойдохте да убиете?
— Никого — отговори Лейн. — Нали знаете, аз убивам животни, не хора.
— Колко необикновено — възхити се тя. После докосна един от камъните на гривната си и от пода изникна бар, чийто стени бяха покрити със същите кожи, от които бе изработен килима. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене преди да ми разкажете за вашите приключения?
Лейн кимна. Тя отвори висока тънка бутилка и изля съдържанието й в две кристални чаши. Лейн отпи, реши че вкусът му харесва и довърши остатъка на един дъх. Илзе Вескот се наслаждаваше на съдържанието на своята чаша бавно.
— Чудесно — въздъхна Лейн.
— Очаква ли се от мен да знам кой сте вие, мистър Лейн? — попита тя накрая.
— Вероятно не — отговори Лейн. — Доколкото съм комуникирал досега с някого, това е мистър Елсуърт.
— А! В такъв случай вие работите за синдиката Вейнмил?
— Аз работя само за себе си — поясни Лейн.
— Разликата е тънка — изкоментира Илзе Вескот. — И защо дойдохте да ме посетите?
