— Повече от деветдесет процента от които отидоха за изработването на инструменти — отбеляза Востувиан, — а което остана беше натрошено и модифицирано. Оръжието е вътре. Ела.
Востувиан влезе в колибата и Лейн го последва. Интериорът не се различаваше особено от екстериора с разликата, че вътре слънчевите лъчи не проникваха. Подът беше от пръст… всъщност, по-точно бе да се каже, че под липсваше. Виждаха се два дървени предмета, които можеха да бъдат столове или легла, а може би маси. В единия ъгъл на единствената стая бяха безпорядъчно нахвърлени касети и дори две книги, макар Лейн да не можа да идентифицира езика на кориците им.
— Ползваме обща кухня — прошепна Востувиан. — Храната ти ще бъде донесена след малко.
— А разредителят?
Востувиан пристъпи до едно място на пода, смете настрани пръстта и показа малка кутия, която беше заровена там. Изтегли я от дупката, отвори я и извади от нея компактен и крайно сложен апарат, който приличаше на древна месомелачка, ако изобщо приличаше на нещо.
— Това ли е? — попита Лейн недоверчиво. — Това е всичко, за което похарчих спестяванията си за трийсет години?
Той се пресегна, взе го от Востувиан и го премери на тегло. Беше по-масивен, отколкото му се бе сторило, но въпреки това той можеше да го държи с едната си ръка.
— Да, това е твоето ентропно оръжие — каза Востувиан.
— Предупреждавам те, че очаквам да работи — заплашително изрече Лейн. — Защото така както го гледам, не мисля, че мога да си върна макар и два процента от инвестициите, дори ако го разглобя на части.
— Мислех, че единственото, за което ти трябва, че да убиеш Хипнозвяра — каза Востувиан.
— И кое те кара да мислиш, че тази малка джунджурия може да го направи? — замислено изрече Лейн, който все още не можеше да откъсне погледа си от него.
— Ще го убие — увери го Востувиан. — Насочи цялата мощ на твоя кораб през него и ще бъдеш удивен от ефекта.
— Чудя се как твоята раса е съумяла да загуби войната, разполагайки с тези неща на борда на бойните си звездолети.
— Причината е, че моята раса унищожаваше само военни цели — обясни Востувиан, — докато твоите предци не бяха така придирчиви. И когато в един момент разбрахме, че родната ни планета е унищожена, ние се предадохме.
— Не мога да кажа, че спомените ми за тази война от историческите учебници са същите — каза със съмнение в гласа Лейн.
— Историята се пише от победителите — безстрастно изрече Востувиан.
— Сигурно е така — съгласи се Лейн. — Но по една случайност аз си спомням един епизод, известен като „Битката за Сириус V“, в която шепа наши кораби съумели да унищожат по-голямата част от вашата флота.
— Наистина е станало така — призна Востувиан. — Но те са го направили под издигнат флаг за временно примирие.
— Не си го спомням по същия начин — отбеляза Лейн. — И понеже няма оцелели сред дорните, мисля, че имам известно основание да поставя под съмнение автентичността на твоята версия.
— Съмнявай се в каквото пожелаеш — каза Востувиан. — Ти за какво дойде: да събудиш старата вражда или да се въоръжиш срещу новия си враг?
Лейн ядно изгледа дорнът за един дълъг момент, после сви рамене и отново концентрира вниманието си върху разредителя.
— Как се стреля с това? — попита той след малко.
— Ще стане както ти бъде най-удобно. Понеже няма да използваш лазерното си оръдие, можем да монтираме това на негово място, да модифицираме системата за прицелно насочване и за следене и ще свържем всичко към генератора, който използваш.
— Защо след като знаете как да направите всичко това, твоята раса е загубила тайната на междузвездните полети? — остро попита Лейн.
— Никаква тайна не сме загубвали — възрази спокойно Востувиан. — Тук става дума за инономика и за желание. На теб може да ти изглежда невъобразимо, че аз съм доволен да стоя на родната си планета и да чакам смъртта на моята раса, но за мен е точно толкова невъобразимо, че ти си в състояние да прекараш основната част от живота си летейки през Галактиката, за да сееш смърт сред другите видове. Чий стил на живот е по-хармоничен и в съзвучие с естеството на нещата?
— Никога не съм допускал, че естеството на нещата — или поне на мислещите същества — предполага да клечиш в мръсотията и да бленуваш за смъртта на съплеменниците си без да ти минава поне мисълта да вдигнеш макар и пръст и се противопоставиш на подобна жалка съдба — отсече Лейн. — Освен това, ако си го забравил нека ти напомня, че именно дорните изтребиха Хипнозверовете и точно ти беше онзи, който настояваше да дойде с мен, когато потегля да убия последното същество.
Востувиан понечи да отговори нещо, но в този момент в колибата влезе друг дорн, остави два подноса с храна на пода и излезе. Лейн, който не беше ял от двайсет часа, седна на земята и огледа съдържанието на подноса. Върху него имаше известно количество пустинни зеленчуци, повечето от които в известна степен напомняха на червени кактуси, както и парче месо, приличащо на змиорка или змия, но определено нито едното от двете.
— Имаш ли прибори за хранене? — поинтересува се Лейн.
— Пръстите и зъбите винаги са се оказвали напълно достатъчни — увери го Востувиан.
Лейн сви рамене. Беше му се случвало да яде доста неапетитни ястия по световете, които бе посещавал и липсата на прибори го притесняваше много по-малко, отколкото би притеснила някой нормален човек. Той се пресегна, хвана парчето месо и го поднесе към устата си.
Месото се изви в ръката му.
— Това проклето нещо живо ли е? — попита той и го показа на Востувиан.
— Не — отговори дорнът. — Но мускулните му влакна са такива, че могат да наподобяват независимо движение, дори след като бъдат нарязани и сготвени. Уверявам те, животното е мъртво.
— Надявам се да е така — промърмори Лейн, гледайки втренчено къса месо в ръката си.
— На нас ни харесва такова каквото е — заяви Востувиан и отхапа огромно парче от своя къс.
Лейн изгледа дорна да унищожава като хищник порцията си на големи несдъвкани хапки и реши да последва примера му. Веднага разбра, защо Востувиан не бе и опитал да дъвче храната. Месото на подноса му беше най-жилавото и най-недосварено месо, което някога му се бе случвало да опита. Дори отхапването на късче със зъбите беше огромно усилие и той скоро разбра, че главната цел на сготвянето му е била да бъде потопено в достатъчно мазен сос, който би позволил на по-големите хапки да се плъзнат в гърлото му без особени затруднения. Опита се да категоризира животното по вкуса му, но скоро се отказа и може би така беше най-добре, защото прецени, че би предпочел да не знае какъв точно е произхода му.
Отхапа още две огромни хапки от парчето, реше че всичко това не си струва усилията и се концентрира върху сдъвкването на кактуса така, че да не си насече езика. Беше ял и далече по-неприятни ястия, но се улови, че с обич мисли за концентрираната храна на борда на кораба „Смъртоносен“.
Когато пирът свърши, той се облегна назад, уригна се два пъти и избута подноса настрана.
— Хареса ли ти? — поинтересува се Востувиан.
— Доколкото мога да си представя, в същата степен, в която на теб би ти допаднала добре изпечена пържола — отговори Лейн. — Тук ли ще спя тази нощ или на кораба?
— Където предпочетеш — каза Востувиан. — Откъде ще започнеш търсенето на Хипнозвяра?
— Някъде между Алфард и Канфор — отвърна Лейн. — Разполагам с гориво за три години. Трябва да ми бъде повече от достатъчно.
— Надявам се.
— Защо да не ми стигне? — сопна се Лейн.
— В миналото Хипнозверовете са напускали облака и за по-дълги периоди от време.
— Може и да е така — отговори Лейн. — Но независимо дали е разумно или не, това същество е същество на навика. Не мисля,че би напуснало това място, освен ако не бяга от мен… или не ме преследва. Но и в двата случая ще мога да стрелям отблизо в него. Което автоматически ме навежда на следващия
