— Тогава защо мислиш, че Пепон иска да ме види, а не някой друг? — настоях.
— Това, че не ти разпънахме червен килим или че не накарахме десет хиляди пепони да се правят на войници в някоя идиотска церемония в чест на пристигането ти… Стареца е уверен във властта си и не държи на помпозността и формалността като своите подчинени. — Мастерсън се изсмя. — Трябва да видиш срещите, които провежда с членовете на кабинета си. Всички освен него изглеждат като на маскараден бал с онези безупречно изгладени военни униформи и редици с медали, сякаш са водили бойни действия, по- големи от битка срещу шайка разбойници с копия. Един от тях дори забравя в кой век сме и понякога се появява на заседанията с напудрена перука!
— А Пепон?
— Обикновено носи само костюм. А наметалото от саванния дявол е само за церемониални случаи. Доста разумно — добави той. — Това проклето нещо тежи ужасно. Сигурно страшно се поти, щом го сложи.
— Имаш ли някаква идея за какво ме вика? — попитах.
Мастерсън вдигна рамене.
— Кой знае? Не се доверява на своя кабинет, камо ли на чуждоземните си бодигардове.
— Кога ще го видя?
— Ще изпрати за теб. Ако приемем, че наистина Стареца иска да се срещне с теб. Откъде да знам, може би министърът на културата иска да организира панаир на книгата.
Стигнахме до покрайнините на Беренджи и продължихме през най-лошите бедни квартали, които съм виждал.
— Същински коптори — обади се Мастерсън.
— Моля?
— Преди двайсет и пет години всичко това беше савана — обясни той. — Веднага след обявяването на Независимостта дигитата започнаха да напускат фермите и да си търсят работа в града. — Отново изсумтя презрително. — Едва ли би предположил, че нещо може да се съсипе толкова бързо, нали?
— Колко местни жители живеят в Беренджи?
— Около милион — отвърна Мастерсън. — Плюс около шейсет хиляди хора и още пет хиляди представители на други раси. Повечето от другоземците са, както местните ги наричат, „Чудо за две години“.
— Какво е чудо за две години?
— Бизнесмени, преместени тук за две години. Никога не научават езиците, не виждат нищо друго освен Беренджи, не се събират с другите жители. Просто влагат своето време, вземат парите и си тръгват. — Внезапно посочи към малък каменен кръст по средата на градския парк, който отчаяно се нуждаеше от реконструкция. — Виждаш ли го?
— Да.
— Това е гробът на Риса Грийн.
— Наистина ли? — възкликнах. — Чел съм и съм слушал толкова много за него, а така и не научих как е умрял.
— След като жените и децата се преместили в Беренджи по време на Кризата, той се досетил, че ще се нуждаят от мляко, понеже всички животни останали в Зелените земи. Така че започнал бизнес с доставка на мляко. — Мастерсън се изкиска. — Било си е гледка, този деветдесетгодишен мъж с ловджийска пушка върху фургона с мляко по пътя към Беренджи… Казват, че е забогатявал осем или девет пъти на Пепони. Колкото и пъти да го е правил, това му било за последно. Един ден, около две години след обявяването на Независимостта, стар шаман на богодите му казал, че ще умре до седмица. Тогава се отървал от всичката си собственост, продал бизнеса си, казал сбогом на всичките си приятели и се настанил вкъщи да чака. Умрял три дни по-късно, поне така са ми казвали. Повечето богоди не искали гробът му да се отбелязва по някакъв начин, защото още помнели Кризата и били доста самоуверени във връзка с Независимостта, но Стареца казал, че не могат да обърнат гръб на историята си и независимо дали им харесва или не, Риса Грийн е част от нея. Така че го погребали тук, в бедните квартали, заобиколен от неговите богоди, и нарекли мястото Парка на Грийн.
Той зави рязко и изпсува тихо, защото едно дете пребяга през улицата, после продължи:
— Повечето от хората мислят, че е направо отвратително да погребат Риса в най-бедната част на града. Но както и да е, последната дума пак е негова. Оказало се, че земята, върху която е разположен паркът, му принадлежи, и сега двете му племенници от Алфа Прего III получават годишна рента от правителството.
— Използвач до край — изтъкнах.
Щом влязохме в Беренджи, чийто център приличаше на всеки друг голям град, Мастерсън се зае да ми посочва различни забележителности: хотел „Екватор“, магазина, построен на мястото на стария развлекателен клуб „Далианс“, предишната къща на губернатора (сега музей), няколко други сгради от времето на Кризата, а накрая спряхме пред стара, но грижливо поддържана двуетажна сграда.
— Пристигнахме — съобщи той, подсвирна през прозореца и изчака двама пепони да дойдат и да вземат багажа ми.
— Значи това е хотел „Роял“. — Вперих поглед в огромния вход и малкия ресторант отвън.
— Отправна точка за повече сафарита, отколкото можеш да си представиш — рече той. — А сега да влезем и да те регистрираме.
— И ти ли си отседнал тук?
Той поклати глава.
— Имам си собствен дом в предградията.
— Ами нека се регистрирам и ще отидеш да си вършиш работата.
— Изключено.
— Защо?
— Първо, защото ти си моята работа, и второ, въпреки че официалният език на Пепони е земният, ще се изненадам, ако поне пет процента от местните жители знаят повече от десет думи от него.
После отиде до рецепцията, позволи на компютъра да сканира паспорта и личния ми знак, каза нещо на богодски, както предположих, проведе кратък разговор с двама чиновници, изсмя се веднъж и се върна с озадачена усмивка на лицето си.
— Ти си в стая 215.
— Какво беше това?
— Кое?
— Какво беше толкова смешно?
— О, това ли? Началникът мисли, че не приличаш на писател.
— Ами? — възкликнах изненадано. — А как трябва да изглежда един писател?
— Единственият, когото си спомни, е Дамиен Дуатре, написал няколко бестселъра за Калакала. Як, мускулест и загорял мъж, който наглед можеше да се пребори и с котки-демони. Понеже е единственият случай, когато чиновникът се е докосвал до книга, съвсем естесвено е да мисли, че всички писатели са такива. Освен това Дуатре имаше голям увиснал черен мустак и той искаше да знае кога ще пораснеш, за да си пуснеш такъв. На това се засмях… Двама пепони ще занесат багажа ти в стаята. Хайде, ела да те разведа из хотела.
— Благодаря. Писал съм толкова много за това място, че ще е истинско удоволствие да се разходя из него накрая.
— Не е толкова луксозен, колкото останалите хотели, но преди много време е бил единственият върху цялата проклета планета.
Преведе ме през няколко свързани двора, показвайки ми различните паметни плочи, отбелязали посещенията на известни лидери на Републиката. После ме отведе в специалната зала, където бяха изложени звуковите пушки на Фуентес, Хакира, Джони Рамзи и Риса Грийн, както и патрондаша, принадлежал някога на Аугуст Хардуик. Из целия хотел бяха разпръснати между сувенирните магазини, баровете и ресторантите трофейни глави от различни видове равнинен дивеч, подарени на „Роял“ от именити ловци.
Накрая, след като направихме пълен кръг, спряхме пред бара „Гръмотръс“.
