по-леки дрехи. Тръгнахме наляво и успях да видя огромните хотели и служебни сгради, издигащи се от равната земя на около километър и половина в далечината.
— Защо „Роял“ е построен толкова далеч от центъра?
— Не е — отвърна Мастерсън. — Центърът беше тук… Първият космодрум бил само на шестстотин метра. След това, когато трафикът стана по-натоварен, построиха сегашния космодрум и градът започна да се разраства натам. Лично аз мисля, че разположението му дава възможност истинската провинциална атмосфера на „Роял“ да се запази. Поне не те хваща клаустрофобия, когато се разхождаш из дворовете. Мразя да чувствам как някоя от тези грозни сгради да се надвесва над мен.
Видях огромно здание от другата страна на улицата — в него влизаха и излизаха стотици пепони, и аз попитах какво е.
— Университетът „Буко Пепон“ — отвърна Мастерсън. — Около две хиляди студенти го завършват всяка година.
— Толкова много! — възкликнах.
Той кимна.
— После се връщат в сламените си колиби и се опитват да си намерят работа с образованието си.
— Мислех, че спомена за много работни места.
— Казах ти, че се мъчат да създават такива — уточни Мастерсън. — А и ти споменах, че работата е ръчна. За Бога, ние нямаме две хиляди работни места за завършили колеж на цялата планета, а това проклето училище ги бълва всяка година. Някой близък ден Стареца ще се събуди и ще открие, че е заобиколен от доста недоволни учени.
— Той ли притежава университета?
— Не. Защо мислиш така?
— Ами притежава бирената компания, а и името му е изписано на най-голямата аудитория там — обясних и посочих надписа на арката над входа є.
Мастерсън поклати глава.
— В това няма печалба — рече той и се отмести вляво, за да не се блъсне в трима бързащи студенти. — Стареца не вярва във филантропията. Ще виждаш името му из целия град: космодрум „Буко Пепон“, колизеум „Буко Пепон“, библиотека „Буко Пепон“, стадион „Буко Пепон“ и така нататък — но това е просто начинът, по който дигитата го почитат или по който той величае егото си. Когато влага пари в някой бизнес, държи името му да не се споменава.
— Изкарваш го доста интересен характер. — Продължих да се взирам в колите под наем на път за „Роял“.
— Такъв е — съгласи се той.
— А какъв е като президент?
— Не мисля, че е от класата на Джони Рамзи или повечето от нашите секретари, ако това имаш предвид — отговори замислено Мастерсън. — Но старото момче е най-добрият диг, когото можеха да изберат за тази работа. Има глава върху раменете си и със сигурност му пука за Пепони за разлика от всичките онези подлизурковци, които го заобикалят. Интересува ги само как да си напълнят собствения джоб… Това не значи, че не е изправен пред някои твърде важни проблеми.
— Например? — попитах, докато пресичахме главна улица и навлизахме в официалния център на града.
— Е — той понижи глас, тъй като двама местни жители ни настигнаха, — като начало има двайсет или трийсет милиона дигита, които умират от глад в страната. Може би и повече. Търговският баланс е ужасен, продължава да губи хора, които отиват на други светове, а правителството му е корумпирано — без изключения. — Мастерсън се усмихна и махна с ръка на червенокоса жена, която вървеше от другата страна на улицата в обратна посока, и тя му отвърна. — А и все още не е оправил проблема с племената. На богодите не им пука за другите племена, които не се присъединиха към калакалите, сентабелите искат собствено правителство на Големия западен континент, племето кия мрази соротобите, те пък ненавиждат богодите, а сибоните имат зъб на всички. Засега поддържа мира, но с всеки ден му се удава все по- трудно.
— Разбирам.
— А с оглед на по-малките проблеми — не бих се разхождал из Беренджи през нощта, ако бях на твое място — добави Мастерсън. — Особено в неделя.
— И какво става в неделя?
Той се ухили.
— Деветдесет процента от дигитата твърдят, че са християни, което, разбира се, е нелепо — почти всеки от тях след църква отива направо при шамана си. Но тъй като поне на думи признават християнството, не работят в неделя — вкючително и полицията.
— Шегуваш се! — извиках поразен.
— Щеше ми се. Една минута след полунощв събота срещу неделя до една минута преди полунощ в неделя вечер — това е времето на крадците. Ако си навън в пустошта или в резерватите, няма за какво да се притесняваш. Но тук, в Беренджи, или в другите градове заключваш вратата и не си показваш носа навън, освен ако не си добре въоръжен — и дори тогава е по-добре да останеш вътре, защото са доста чувствителни към хора, които убиват дигита, нищо че е при самозащита. — Изгледа шокираната ми физиономия, а после добави развеселен: — Има малка промяна от времето, когато Хардуик е идвал в града.
Продължихме в мълчание до следващата пресечка. Спрях да погледна витрината на сувенирен магазин, където бяха изложени красиви дърворезби на представителите на фауната на Пепони.
— Толкова са изящни! — възкликнах и посочих към един саблерог и един земен кораб, не по-големи от двадесет сантиметра.
— Изработени са от бароните — племе, което живее на около седемстотин километра югозападно оттук — уведоми ме Мастерсън. — Те са най-добрите резбари на планетата.
Върху саблерога ясно се виждаше цена, но цифрите не ми говореха нищо.
— Колко е това в кредити?
— Около шестстотин. Но ако ти харесват резбите на бароните, не си ги купувай в Беренджи. Всичко е тройно по-скъпо заради туристите. Излез на около триста и петдесет километра от града и ще можеш да си купиш същите неща за двеста кредита — или ако намериш някой наистина гладен магазинер, вероятно можеш да се спазариш и за сто и петдесет.
Повървяхме още малко и накрая стигнахме до хотел „Екватор“ с прочутото Дърво на съобщенията в средата на ресторанта отвън.
— В ония дни всички заселници и ловци са оставяли съобщения един за друг върху това дърво — обясни Мастерсън. — Някой по-ранен историк е можел да събере целия си материал само като прочита дървото на всеки два месеца.
— Все още има съобщения на него — отбелязах.
— Най-вече обяви за проститутки — рече презрително той. — Не е същото.
— Благата на цивилизацията — саркастично се усмихнах.
Отново тръгнахме и скоро стигнахме до малък ресторант с горделив канфорит за управител.
— Страница от новата история на Пепони — махна към заведението Мастерсън.
— О?
Той кимна.
— Сам Джимана беше може би най-умният и най-красноречивият от младите политици на Пепони. Не харесваше много хората. Разбрах, че завършил колеж на един от близнаците Канфор. Вероятно бе най- популярният политик на планетата след Буко Пепон и се смяташе почти за сигурно, че той ще стане президент след смъртта или оттеглянето на Стареца. Джимана имаше само един проблем: беше кия, а не богода. — Мастерсън посочи към една маса до прозореца. — Седеше точно там, когато го убиха преди пет години. Племето кия се опита да обвини Пепон, но не успяха да намерят доказателства.
— Хванаха ли убиеца? — попитах.
— Не съвсем. Е, Пепон хвана някакъв клет негодник соротоба, който си призна, и го екзекутираха, но никой не повярва, че той е истинският убиец.
