Продължихме разходката си, като често спирахме пред витрините. Мастерсън все така ми посочваше места с историческо значение, а два часа по-късно, когато започна да се заоблачава, се върнахме в хотел „Роял“, изпреварвайки тропическата буря с някакви си двадесет минути.
Прибрах се направо в стаята си, а Мастерсън се спря на рецепцията да провери дали няма съобщения за него и да проведе няколко разговора по видеофона. Скенерът за сигурност бързо разпозна отпечатъка на палеца ми и вратата се отвори с приплъзване, за да ме пропусне в малка, но чиста всекидневна. Цветни холограми на земни кораби и котки-демони очертаваха прозорците, а над камината имаше доста груба резба на танцуващ местен жител. Върху малка масичка бе сложена кошница с плодове и бележка с красив земен почерк, че това е подарък от управата.
Спалнята ми беше вляво, вътре имаше голямо легло, бюро със стол и холоекран. До нея бе банята и след седмица къпане единствено със сух душ реших да си позволя удоволствието от дълга гореща баня с истинска вода.
Щом излязох от водата и се изправих пред сешоара, някой почука на вратата. Избърсах се с кърпата, излязох в салона и заповядах на врата да се отвори.
Мастерсън влезе в стаята, хвърли ми един поглед и се ухили.
— Какво има? — попитах.
— Надявам се, че имаш малко по-официално облекло. Буко Пепон иска да те види.
Президентският дворец бе разположен в сърцето на Беренджи, точно срещу 23-етажната цилиндрична структура на съвсем новия хотел „Вейнмил“.
Четирима униформени местни жители от охраната, всеки накичен със златни ширити и еполети, спряха колата ни. Мастерсън излезе и кимна, а те веднага отдадоха чест.
— Пристигнахме — съобщи той.
Излязох и го последвах по внушителното стълбище към главната приемна — елегантна осмоъгълна стая. Таванът беше десетина метра над нас, имаше кристални полилеи, внесени от системата Атрия. Охраната пак бе от местни жители и попитах Мастерсън къде е човешкият отряд по сигурността.
— Тук са.
— Не ги виждам.
Той се усмихна.
— Така трябва.
Поведе ме към малък асансьор.
— Ако не беше с мен — продължи той, — щеше вече да си ги видял.
Излязохме на последния, четвърти етаж и се озовахме в мраморно фоайе. Таванът беше куполообразен, украсен с барелефи на местни жители в техните различни племенни одежди. Огромен препариран саблерог, който изглеждаше като жив, сякаш пазеше фоайето — главата му наведена, а дългият му изкривен рог насочен в защита на частните покои на президента на планетата. Върху стените имаше оригинални картини и холограми, подарени от политици и знаменитости, които се бяха наслаждавали на очарованието на Пепони. Особено впечатление ми направиха абстрактна скулптура от Морита, бележит творец от далечния Спирален ръкав, и солидният златен бюст на Буко Пепон. Почти всички други бяха внушителни.
Мастерсън ми даде един миг да се огледам наоколо, после ме придружи до вратата в края на фоайето.
— Тук те оставям — съобщи той.
— Няма ли да дойдеш с мен? — изненадах се.
— Никой не влиза при президента по шорти и мръсна риза — отвърна той с усмивка. — А и не съм поканен.
— Как ще те намеря, когато свърша?
— Ако все още си моя задача, ще те чакам тук.
— Е — протегнах ръка, — ако ли не, за мен беше удоволствие да се запозная с теб.
— О, сигурен съм, че пак ще се срещнем. Не знам какво иска от теб, но очаквам да останеш на Пепони за известно време. Стареца може да бъде много убедителен, когато поиска.
— Ще видим — отвърнах уклончиво, после се приближих до вратата, която се отвори колкото да ме пропусне и веднага се затвори след мен.
Озовах се в огромен кабинет. Стената отзад беше стъклена от тавана до пода и гледаше към булевард „Буко Пепон“. Върху другите три стени имаше холограми на Пепон в цял ръст и с едри надписи на земен език. Едната беше озаглавена „Изгнание“ — на нея той стоеше на някакво кръстовище на Делурос VIII и призоваваше слушателите си хора да освободят неговия народ от тиранията на колониализма. На втората пишеше: „Хвърляне в затвора“ и той седеше в тясната си килия в Балимора. Третата беше кръстена „Триумфът“ и го показваше в костюм и с наметалото от саванен дявол да полага клетва като президент пред стотици хиляди от своите възторжени привърженици.
Самият Пепон седеше на удобен стол зад голямо полирано дървено бюро с малка пура в дясната си ръка и ръчно изработен кварцов пепелник пред него. Знаех, че трябва да е към стогодишен, но огромните му гърди и широки рамена го правеха да изглежда силен и енергичен, въпреки че лицевата му козина бе започнала да се прошарва. Носеше консервативно облекло, а личните му бижута — пръстени, часовник и малката игла за вратовръзка, блестяха от диаманти. Червеникавият му цвят, вертикалните зеници и сините хрилоподобни черти на врата не изглеждаха толкова нехармонични, колкото очаквах.
— Господин Брийн — каза той с дълбок обработен глас, изправи се и се приближи към мен с протегната огромна ръка. — Очаквах с нетърпение да се срещна с вас. Благодаря ви, че дойдохте.
— Никога досега не съм говорил с планетарен президент — поех ръката му аз. — Не съм сигурен как трябва да се обръщам към вас.
— Господин президент или господин Пепон, както предпочитате — отвърна той, а котешките му зеници се свиха, щом пристъпи в по-светлата част на кабинета, за да ме посрещне. — Да се надяваме, че за вас ще бъда просто Буко, преди да си тръгнете оттук. Заповядайте, седнете.
Настаних се върху кожен стол, обърнат към бюрото, той се върна на мястото си и веднага влязоха двама слуги с ливреи. Единият носеше бутилка коняк от Алфард, а другият — две големи чаши. Този с бутилката показа етикета є на Пепон, после наля и на двама ни. Пепон кимна и двамата излязоха, без да обелят нито дума.
— Не мога да изразя радостта си, че приехте поканата ми, господин Брийн. — Той вдигна чашата си. — За ваше здраве.
— И за ваше, господин президент.
Той отпи глътка.
— Хубав е — каза одобрително. — Много хора предпочитат лозята на Валкирия, но аз винаги съм харесвал добрия коняк от Алфард.
— Едва наскоро имах възможност да си позволя да го опитам — признах, — но мисля, че лесно мога да свикна с него.
Той се засмя — дълбок, плътен, нечовешки, но някак си успокояващ звук. Започнах да разбирам какво бе имала предвид Аманда Пикет за излъчването му. Огромният кабинет щеше да изглежда почти празен, ако той не го изпълваше с присъствието си.
— Кажете ми, господин Брийн, какво мислите за нашата планета?
— Много е хубава, поне малката част, която успях да видя.
— Красива е — съгласи се той. — Ще ми се, докато сте тук, да посетите някои от резерватите ни. Гордеем се с тях, а туристическите ни удобства не могат да се сравнят с ничии други.
— Така ми казаха.
— Надявам се, че не сте заклет ловец?… — започна несигурно той.
— Не, сър. Нямам нищо против ловците, но на мен лично убиването на животни никога не ми е харесвало.
— Радвам се, че разсъждавате така, господин Брийн, защото наскоро подписах декрет, който забранява лова на Големия източен континент и го ограничава по останалите… Дивечът ни намаля десетократно и не мога да позволя това да продължава. Не само е безценно наследство, но и от практична гледна точка той довежда туристите на Пепони, а туризмът е жизненоважен за нашата икономика.
